Както очакваше, вратата на салона беше отворена. Маската на професионално равнодушие едва не се пропука, като видя Луси, наведена над тапицираната пейка, да се взира напрегнато в нещо. Задничето й, опънато под тънкия муселин, изглеждаше невероятно предизвикателно и първият му импулс да я ритне с ботуша си отстъпи място на много по-примитивен, крайно объркващ нагон.
Той направи кратък поклон.
— На вашите услуги, мис.
Тя посочи с убедително треперещ пръст нещо, което явно се намираше в другия край на тапицираната пейка.
— Моля ви, побързайте! Толкова се страхувам!
Жерар изпухтя, заобиколи пейката и огледа посоченото място.
— Не виждам нищо, по дяво… — Той се покашля и се поправи: — Нищо не се вижда, мис.
— Не можете да не го виждате! Толкова е страшен! За малко да припадна, а ви уверявам, че не съм от жените, които лесно припадат.
Жерар въздъхна, свали очилата си и погледна отново. Мъничък паяк, почти невидим с просто око, се плъзгаше грациозно по тапицерията. Бедничкият, каза си неволно мъжът. Паякът му напомни за самия него — и той висеше над опасна пропаст и танцуваше по свирката на Луси.
Той сложи очилата обратно на носа си и дари господарката си със снизходителен поглед.
— И какво според вас трябва да направя, мис Сноу?
Тя посегна нервно към гърлото си.
— Вие сте назначен да ме пазите. Очаквам да ме браните от всякакви заплахи.
Обзе го дяволско спокойствие.
— Естествено, мис. — Извади от джоба на жакета си пистолет и го насочи към жалката твар.
Ужасеното изохкване на Луси беше истинско. Сивите й очи се ококориха при вида на блестящото оръжие. Нямаше представа, че той носи пистолет. Не можеше да знае, че той никога не го вадеше от джоба си.
— Какво възнамерявате, мистър Клермон?
Мъжът отпусна пистолета.
— Нали казахте, че трябва да ви защитавам?
— Нима ще застреляте бедното малко паяче?
— А какво друго? Да не би да искате да го напляскам по задника? Или да го заточа в Австралия? Или пък да го хвана и да го предам на баща ви?
Луси падна на пейката и косата скри лицето й.
— Можехте да го отнесете в градината — пошепна тя. В градината. Та да изпищи пак само след минути! Неочакваният пристъп на любов към животните го ядоса повече от двуличието й. Той скри пистолета и се ухили злобно.
— Не е ли най-добре просто да го стъпча? — И заплашително вдигна крак.
Луси приглади бързо косата си.
— О, не! Нямате право да го убивате! И то е божие създание, каквито сме ние с вас. Сигурна съм, че не искаше да вдигне такъв ужасен шум.
Тя взе от перваза на камината месингова кутийка за емфие, която сигурно никога не е била използвана, толкова блестяща изглеждаше. Без да потрепери нито веднъж, напъха паячето вътре и подаде кутийката на Клермон.
Той погледна съжалително бедното същество, което объркано пъплеше по стените, и се запита дали и то не се чувстваше пленник като него.
— Хайде, изнесете го — заповяда енергично Луси. — Внимавайте да не му се случи нищо и да си намери добър дом.
— Ще се отнасям към него като към свещена крава. — Той се поклони като съвършен джентълмен и тракна с токове. — Изцяло на вашите услуги, мис.
— Преди битката при Чийзпийк Бай през март осемдесет и първа онези проклети французи бяха направили блокада, за да не можем да снабдяваме нашите хора при Йорктаун с провизии и оръжие. Тогава контраадмирал беше Томас Грейвс и аз го предупредих, че не бива да си губи времето да подрежда корабите си в съвършена формираща линия. „Слушай, Томи, стари момко“, казах му…
Адмиралът говореше ли, говореше. Гръмкият му глас отекваше заплашително в библиотеката и Жерар беше готов да се закълне, че пясъкът в излъскания до блясък пясъчен часовник в края на писалището е спрял да тече още преди няколко часа.
Лусиен Сноу диктуваше мемоарите си. Клермон знаеше от самото начало, че адмиралът съжалява дълбоко за раняването, което му беше попречило да поведе английската флота към най-славните й победи, след като години наред беше водила с французите само незначителни сражения. Адмиралът вярваше, че в битката при Нил не друг, а той е трябвало да победи французите. Той заслужаваше баронско достойнство и щедрата пенсия, отпусната от парламента. Той заслужаваше слава и богатство, а не онова неопитно момченце, онзи новоизлюпен контраадмирал Хорацио Нелсън!
Дъщерята на адмирала седеше зад огромното писалище със строго пригладена назад коса, вързана на тила със синя кадифена панделка. През прозорците, които гледаха към залива, падаха ярки слънчеви лъчи и обграждаха изящния й профил със златен ореол. Перото в ръката й се плъзгаше неотклонно по хартията, редеше чисто и прилежно буква след буква и дума след дума, докато баща й диктуваше.