Призрачният кораб се приближаваше с разрушителна грация. Луси си спомни разказа на моряка и затвори очи. Беше сигурна, че когато ги отвори отново, корабът ще е изчезнал. Горчиво чувство за загуба я стегна за гърлото. В добре подредения й живот нямаше място за тъмни фантазии, но неземната красота на кораба беше докоснала тъкмо това тайно ъгълче в душата й.
Огънят на оръдията запали пожар в нощното небе. Луси отвори очи тъкмо в мига, когато призрачният кораб си послужи с онзи универсален език, разбираем за всички, за да даде изцяло земен залп по носа на фрегатата.
2
С първата заслепяваща експлозия изписаното на носа име на призрачния кораб се запечата завинаги в спомена на Луси: Retribution… Отмъщение.
Дрезгави викове и безумен тропот разтрепериха палубата на „Тиберий“, докато ужасеният екипаж се люшкаше между желанието за отпор и капитулацията. Груба хватка изтръгна Луси от нямото смайване. Младият матрос, който само преди минути се съмняваше в съществуването на капитан Дуум, я издърпа от релинга с настойчивост, която при нормални обстоятелства никога не би си позволил.
— Веднага се приберете в кабината си, мис. Работата е сериозна. — Желанието му да изглежда убедителен не можеше да скрие страха в разширените очи и бледото лице.
Той преведе Луси през струпалите се на палубата мъже, които се готвеха за битка, и буквално я блъсна надолу по стълбата. Тя се подчини, без да мисли, прелетя по тесните стъпала, благодарна, че беше свободна от тежки поли и фусти. Затвори вратата на кабината зад гърба си и притисна ръка до сърцето си.
Нов залп разтърси долната палуба. Луси падна на колене, затисна ушите си и потисна отчаяния си писък. Веднъж като дете тичаше в градината и попадна в огромна паяжина. Обзета от паника, тя заудря лепкавите конци с малките си ръчички и запищя като обезумяла. Сега изпитваше същия панически страх. Не издържаше да стои тук като животно в клетка, неспособна да държи съдбата си в свои ръце.
Припомни си презрителните думи на адмирала, докато тя плачеше на гърдите на Смити и мокреше колосания му жакет, а той търпеливо чистеше паяжините от косите й. „Глупава малка гъска. Абсолютна истеричка, също като майка си. Френската ти кръв непрекъснато избива на повърхността.“
Луси свали ръце от ушите си и стисна юмруци. Изправи гръб и преглътна сълзите си. Тя беше Лусинда Сноу, дъщерята на адмирал Лусиен Сноу. И в никакъв случай нямаше да позволи на някакъв си призрачен пират да я докара до истерия.
Трябваше да действа. Разтвори малката си пътна чанта и затърси нещо, което да използва като оръжие. Намери само ножче за писма с дръжка от слонова кост. Свали обувките си, за да тича по-бързо, и скри ножчето в чорапа си. След това грабна угасналия фенер и клекна зад неоправеното легло.
Откъм палубата се чуваха страховити ревове, носеше се оглушителен тропот. Луси стисна здраво зъби, за да не им позволи да тракат. Телта на фенера преряза нежните й пръсти, фенерът беше безполезен като оръжие. Още в детските години й бяха втълпили колко опасен е огънят на борда.
По-добре да загине от ужасна смърт, отколкото да хвърли фенера по евентуален нападател.
Някой изрита вратата на кабината й и на мястото, където само допреди миг беше вратата, изникна огромна сянка. Луси се уплаши, че ще забрави благородното си решение от преди малко, угаси пламъчето на фенера и затвори очи с детинската надежда, че щом тя не вижда, и нея няма да я видят.
Ала парцалът, който пъхнаха в устата й, и мокрият чувал, който нахлузиха на главата й, унищожиха в миг всичките и надежди — и сегашни, и бъдещи.
— По дяволите и още веднъж по дяволите!
От устата на капитан Дуум проклятието прозвуча като оръдеен огън. Палубата под дългите му, гневни крачки беше доста наклонена, но той не се олюля нито веднъж. Чувството му за равновесие функционираше също така безупречно като останалите му сетива. Ако можеха да го видят в този миг, враговете му щяха да се закълнат, че присвитите очи изпущат светкавици.
— Просто не мога да повярвам, че сте донесли жена на борда. — Той се прехвърли отвъд увисналия такелаж с естествената елегантност на роден моряк. — Много добре знаете колко суеверни са Там и Пъдж. Само като чуят, и ще скочат в морето.
Черният великан, който вървеше по петите на капитана си, изобщо не се трогна от гневния изблик. Само който го познаваше добре, щеше да различи саркастичния тон в мелодичния му бас.