Той изтри устата си с опакото на ръката и усети глупавия порив да я накаже за собствената си слабост. Ала безпомощността й укроти гнева му и той се презря за онова, в което заплашваше да се превърне.
Остави чашата и се въоръжи с онази безстрастност и студенина, които изискваше задачата му. В черното сърце на капитан Дуум нямаше място за съчувствие или нежност. Особено когато си имаше работа с метресата на Лусиен Сноу.
Той застана точно пред нея, сложил ръце на хълбоците си, широко разкрачил крака. Мълчанието му беше изразителна провокация. Видя прилива на червенина в бледите бузи и се развесели. Беше готов да се закълне, че тя се бе изчервила не от срам, а от гняв.
Откакто този мъж бе влязъл в каютата, Луси знаеше, че я чакат тежки минути. Трябваше й съвсем малко време, за да разбере, че именно той бе дал заповед да я похитят. Не мъжът, чиито ръце бяха едва ли не меки, а мелодичният му, успокояващ глас се извиняваше, че я е уплашил.
У този мъж нямаше нищо успокояващо. Даже въздухът, който го обкръжаваше, скърцаше заплашително. Луси осъзна, че пред нея беше лично капитан Дуум. Не фантом, а мъж от плът и кръв — силен, объркващ и само на педя от нея.
Тъй като не можеше да вижда, другите й сетива бяха невероятно изострени. Ушите й чуваха свирещото изпускане на въздуха от дробовете му. Ароматът му накара ноздрите й да завибрират — изкушаваща смес от солена морска пяна, бренди и чистата, пикантна миризма на мъж. Той миришеше като хищното животно, каквото беше, и тя инстинктивно разбра, че не биваше да му позволи да усети страха й, защото щеше да е загубена.
Беше благодарна, че първоначалната й паника бе отстъпила място на гнева. Този мъж нямаше право да я държи тук, овързана като коледен подарък. При влизането му в каютата тя беше готова да се разпиши, но незнайно как успя да овладее паниката. А сега упоритостта беше взела връх и не й позволяваше първа да прекъсне мълчанието.
„Изправи гърба, Лусинда — прозвуча в главата й грачещият глас на адмирала. — И прибери крака като истинска малка лейди!“
Но Луси не можеше да събере краката си, както се изискваше от една лейди, тъй като бяха вързани за краката на стола. Това я накара да се почувства разголена и ранима — и дълбоко засрамена. Как ли щеше да я наругае адмиралът, като му разкажеше за отвличането си…
Очите на непознатия изгориха бузите й, но тя не избегна изпитателния му поглед. Стисна още по-здраво зъби, макар че челюстта вече я болеше непоносимо. Отлично си представяше как той е застанал пред нея и балансира върху полюляващия се под на кабината.
— Името ви?
Луси се сгърчи, като че я бе ударил. Дрезгаво произнесените думи бяха заповед, не молба. Авторитетът му беше безусловен и даже да бе поискал душата й, тя нямаше да може да му я откаже.
— Лусинда Сноу — отвърна с леден тон тя. Това беше единствената й защита. — Приятелите ме наричат Луси, но вие се обръщайте към мен с мис Сноу.
Похитителят й не отговори нищо, но вълнението му беше очевидно. Витаещото в стаята насилие изведнъж изчезна. Ала мрачното задоволство, което дойде на негово място, беше още по-опасно.
— Мис Сноу? — проговори най-сетне той. — Да приема ли, че няма мистър Сноу, който се тревожи от внезапното ви изчезване?
Гласът му беше по равно мек и суров и Луси го оприличи с многогодишно, внимателна съхранявано уиски. Дрезгавият тембър я накара да предположи, че той преправяше гласа си, но по гърба й пролазиха странни тръпки. Дано само той не забележеше състоянието й.
— Адмирал Сноу е мой баща и мога да ви уверя, че той не само се тревожи, а вече е взел необходимите мерки да залови бандитите, които ме отвлякоха.
— Я виж ти! Значи достоен противник! — Отвращението в думите му я накара да потрепери.
Мъжът заобиколи стола й. Тихото потропване на токовете му беше подлудяващо. Да не знае точно къде се намира противникът й — това беше още по-изнервящо от пронизващия му поглед. Тя не можеше да се отърве от подозрението, че той търсеше слабото й място и само изчакваше подходящия момент, за да нанесе смъртоносен удар.
Страхът й вдъхна сили.
— Чувала съм достатъчно за подлостите ви, капитан Дуум, за да знам, че предпочитате за противници безпомощни жени и невинни деца, които се боят от призраци.
Изскърцването на разхлабена дъска зад гърба й я стресна до смърт. Ако сега я докоснеше, сигурно щеше да избухне в сълзи. Но само дъхът му раздвижи косата й.
— А вие от кои сте, мис Сноу? Невинна? Безпомощна? Или и двете? — Когато коварният въпрос получи в отговор само желязно мълчание, той отново заобиколи стола й. — Обикновено жените, отвлечени от бандити, пищят и ритат, а вие не правите нито едното от двете. Защо?