Тя пое въздух, треперейки с цялото си тяло, и се опита да събере последните остатъци от самообладанието, с което толкова се гордееше.
— Разправят, че сте пронизвали враговете си с един-единствен поглед.
— Много ласкателно, но се боя, че по-често прибягвам до обичайните средства. — Връхчетата на пръстите му описваха полукръгове зад ушенцата й. — Продължавайте.
Искреността й изигра лоша шега.
— Известен сте с това, че за една нощ можете да опозорите десет девици. — Едва произнесла тези думи, тя се прокле за дързостта си. Как бе могла да произнесе нещо толкова шокиращо?
Вместо да се засмее, както бе очаквала, мъжът я хвана за брадичката и изви главата й назад.
Гласът му, едновременно мек и сериозен, бе пълен с подигравка.
— О, но тогава една единствена опърничава девица като вас би означавала най-много ордьовър!
— Освен това казват, че не понасяте бъбривците — продължи смело Луси, съзнавайки, че и тя бъбри твърде много. — И че зашивате устата на всеки, осмелил се да ви противоречи.
Дъхът му помилва устните й.
— Във вашия случай това би било голямо прахосничество! Защото мога да си представя много по-приятни методи да ви затворя устата.
Дуум плуваше в опасни води и отлично го съзнаваше. Разбра го в момента, когато зарови пръсти в копринената й коса, в секундата, когато вдъхна дълбоко лимонения аромат на кожата й. Беше се вкопчил в облегалката, за да не си позволи да я докосне, ала ръцете отказаха да му се подчинят. И сега топлите вълни на изкушенията се затвориха над главата му. Отново вдъхна дълбоко аромата й и впи поглед в устата, която го мамеше с пълнотата и чувствеността си, така различна от невинните й, почти детски черти.
Трябваше веднага да сложи край. Беше пожертвал удоволствието пред олтара на отмъщението, също както си беше отказал и другите радости и чувства, които биха могли да го отклонят от предначертания път. Каква ирония, че тъкмо първият полъх на победата бе отприщил плътските желания, много по-силен и могъщ от сладката перспектива на разплатата, която караше пръстите му да треперят.
Когато момичето му каза името си, той не можа да повярва в щастието си, ала подозрението много бързо измести началната еуфория. Беше просто невероятно, че малката бе паднала в ръцете му с такава лекота. Дали пък не се излагаше на риск да падне в собствения си капан? Макар че беше проучил основно миналото на Сноу, не знаеше нищо за жена или дете. Дали пленницата му беше наистина дъщеря на адмирал Сноу, или само умела примамка? Може би Сноу я бе пуснал в морето, за да го измъкне от призрачния свят, и хладнокръвно я принасяше в жертва? Имаше само един начин да го разбере.
Палците му притиснаха кадифената кожа на ушенцата. Тя беше крехка като агънце и той неволно се запита дали цялото й тяло е така меко. Копнееше за нея, копнееше да й докаже, че не напразно си е завоювал славата на безмилостен изкусител. Великолепното легло в кабината го мамеше и той неизбежно попадна в дилемата, в която попада всеки мъж с жена, която е изцяло във властта му.
Аз няма да й причиня болка, каза си извинително той. Знаеше, че може да бъде мек и внимателен. Нямаше да остави нито една следа по прекрасната й кожа, само спомена за един невидим любовник, който я е притежавал в мрака, а на сутринта я е напуснал.
— Моля ви — пошепна тя, сякаш разбрала в каква опасна посока бяха поели мислите му.
— Какви прекрасни маниери — промърмори той и изпита благодарност, че не виждаше очите й. Няколко блещукащи сълзички щяха да срутят целия му добре обмислен план. — Кажете ми, Луси, за какво ме молите така мило? За живота си? — Той нави един дебел кичур от косата й на ръката си и окончателно я превърна в пленница. — Или за душата си?
Отговорът го слиса.
— Може би за вашата душа, сър. Защото, ако извършите този тежък грях, ще я тласнете към гибел.
Горчивият му смях я накара да потрепери. Хватката му моментално се разхлаби, връхчетата на пръстите му помилваха челото й.
— Забравихте ли? Аз отдавна съм мъртвец. Нито душата, нито съвестта имат значение за мен.
— Душата е безсмъртна, капитане. А аз подозирам, че вашата не е толкова черна, колкото искате да я изкарате. Или поне още не.
Погледът на Дуум не се откъсваше от устата й. От пълните, коварни устни, които болезнено му напомниха за времето, когато справедливостта означаваше за него повече от отмъщението. Време, когато все още разбираше разликата.
Ако вземеше това момиче против волята му, той щеше да бъде същият като баща си, който бе спечелил любовта на майка му, а после бе заминал завинаги и беше изтрил усмивката от лицето й. Не по-добър от безименния моряк, който й беше направил дете и я бе оставил да умре в онази мръсна дупка.