Мисълта какво би постигнал Жерар, ако баща й не го беше лишил от възможността да направи кариера — и от свободата му, — беше безкрайно мъчителна.
Под лазурносиньото небе, което всяка сутрин се опъваше над нея от хоризонт до хоризонт, тя можеше да мисли само за свободата. Нямаше как да не се чувства свободна, когато се изправяше на носа и оставяше вятъра да вее косите й, слънцето да топли гърба, а хладната солена пяна да пръска бузите й. Как беше възможно безпомощната пленница на капитан Дуум да се чувства толкова свободна?
Достатъчно свободна, за да се излегне с книга на палубата и цяла сутрин да чете или просто да дреме под слънцето. Достатъчно свободна да наблюдава мъжете, докато работеха, или да слуша историите на Аполон от африканската му родина.
Непринуденият живот на борда на „Отмъщение“ беше неустоим. Освен камбанения звън, който призоваваше за смяна на вахтата, времето сякаш не съществуваше. За разлика от стотиците работни мравки, които се трепеха под командата на адмирала, екипажът на Жерар не се подчиняваше на строга регламентация, а се ръководеше единствено от общото желание да управлява стройната шхуна по най-добрия начин.
Мъжете се смееха и пееха винаги когато имаха желание да се повеселят. Докато подреждаха платната, често си почиваха, за да пийнат по глътка ром или да изтанцуват някой танц. Бяха откровени един към друг, пускаха вицове, организираха дори честен бой с юмруци, когато станеше необходимо. Но никой не забравяше, че ако си позволи да извади оръжие, ще получи традиционните четиридесет удара с камшик.
Луси беше възхитена от начина, по който мъжете се отнасяха към нея.
Пълен салон с безупречни лондонски джентълмени нямаше да се държи към нея с по-голямо уважение. Някои, като Пъдж например, бяха по-скоро плахи. Други бяха смели като Там и се стремяха да завоюват благоволението й. Даже убиецът Фидж със силен тик на лицето сведе чорлавата си глава и почтително целуна ръката й, когато му я представиха един слънчев следобед.
— Велики боже — пошепна тя на Там, когато любезният убиец на тъща си се отдалечи, за да намаже с восък рулото корабни въжета, — сигурно знаят кой е баща ми и с какво име се ползва. Ако с мен се случи нещо, последствията ще бъдат ужасни.
Там изпухтя презрително.
— Не по-страшни, отколкото да ти разпорят носа. Точно с това ни заплаши капитанът, ако някой посмее да досажда на жена му.
„Жената на капитана“. Луси усети странни тръпки.
— Но аз не съм… — Тя се поколеба. Може би беше по-добре да поддържа тази лъжа. Може би Жерар я беше измислил само за да държи хората си настрана от нея.
Но защо моряците бяха повярвали в това абсурдно обяснение? Капитанът явно се стараеше да я избягва, което на борда на една тримачтова шхуна съвсем не беше лесна работа.
Докато живееха в Йона, Луси можеше да спусне завесите и да се спаси от любопитните погледи на Жерар. Тук я обземаше детинското, но много по-задоволяващо желание да му изплези език, докато я наблюдаваше през далекогледа, или да изпробва безсрамния жест, на който я бе научил Дигби, един от посивелите канонири. Не беше съвсем сигурна какво означаваше знакът с високо вдигнат среден пръст, но Жерар сигурно знаеше.
Оказа се права.
— Ако знаеш как го искам — промърмори той с меланхолична усмивка и отпусна далекогледа. Той изобщо не му беше необходим. Всяка подробност от крехката й фигура беше запечатана в паметта му с безпощадна яснота.
Колкото и невъзможно да изглеждаше, слънцето беше избелило косата й. Светлият й тен беше станал прасковен, а лицето й беше загубило затвореността, така характерна за живота в Йона. Той не знаеше какво й беше помогнало повече — свежият, солен морски въздух или освобождаването от потискащото присъствие на адмирала.
За пореден път Жерар се запита кое го беше накарало да й разреши тази свобода. Беше я затворил в каютата, за да не му е непрекъснато пред очите. А сега трябваше да ограничава собствената си свобода на движение, за да не я среща на всяка крачка.
Тя беше наистина навсякъде: двете плитки се навеждаха над платното, докато Пъдж й обясняваше някой сложен бод; мъжете седяха около нея като деца около майка си, докато тя им четеше от романите на Дефо; по залез слънце се качваше на носа и наблюдаваше замислено облаците, докато пламтящата слънчева топка потъваше в синьозеленото море.
Проклетата малка мис Сноу беше завладяла сърцата на моряците му със смайваща лекота. Той съзнаваше, че мъжете жадуваха за женска компания, все едно каква, а той беше единственият, който трябваше да се лиши от нея. Естествената й красота го възхищаваше като морето. Звънкият й смях го мъчеше все по-силно и много скоро започна да съжалява за великодушието си толкова горчиво, че се уплаши.