Знаеше, че разполагаше с едно място, където духът му се успокояваше. Когато скочи от фокмачтата и се запъти към трюма, той не забеляза дребната фигурка, която надникна иззад гангшпила и предпазливо тръгна след него.
Луси тичаше на пръсти през сенчестия трюм. Промъкна се до обкованата в желязо врата и си спомни последния си безславен опит да разкрие тайната на мистериозното помещение. Преди пет минути Жерар беше изчезнал зад вратата, а след още пет минути тя събра смелост да го последва.
Защо трябваше да се страхува? Той изрично й беше разрешил да се движи свободно из целия кораб. Следователно нямаше да й се скара, че беше дошла тук. Или все пак?
Тя притисна ухо към вратата. Изпита облекчение, когато не чу викове от болка или отчаяна молба за милост. Чу обаче гласове, мъжки гласове, и то сърдити. Дебелият дъб приглушаваше думите на Жерар и отчетливо артикулиращия глас, който му отговаряше. Луси смръщи чело. Това не беше нито басът на Аполон, нито ирландският акцент на Там или плахият шепот на Пъдж. Тя напрегна слух и успя да чуе няколко откъса от разгорещения диалог.
— Ти сам си си виновен… — каза Жерар, — иначе тя щеше да спи в собственото си легло… само заради твоята недискретност…
Луси зяпна смаяно. Доколкото знаеше, тя беше единствената „тя“ в кръг от десет хиляди морски мили.
Въодушевлението й от факта, че Жерар говореше за нея, й позволи да чуе пълния отговор на непознатия мъж в килията.
— А, така ли! Като че ли е сама в леглото! Доколкото си спомням, в добрите си дни ти се справяше с по няколко благородни дами наведнъж.
Отговорът на Жерар съдържаше няколко непознати думи, но те прозвучаха толкова цинично, че Луси запуши уши. Главният канонир Дигби също употребяваше цинизми, сякаш му бяха майчиният език, но досега не беше чула от устата му такива изрази.
Непознатият мъж явно се развесели от невъзможното предложение. Ето какво успя да разбере още Луси:
— … заради мен самия ли ме затвори тук, или за да защитиш нея?
Бързи крачки се запътиха към вратата и Луси се стрелна като светкавица към най-близкия ъгъл. Сви се в сянката и проследи появата на Жерар. Странно, но той изобщо не изглеждаше ядосан. Може би аз съм единствената, която го докарва до желание да извърши убийство, каза си унило тя.
Когато той заключи вратата на стаята за мъчения и скри ключа в джоба си, въодушевлението й угасна. След като той изчезна, тя седя дълго в мрака, опитвайки се да свикне с факта, че не беше единствената пленница на борда на „Отмъщение“.
Късно вечерта Луси лежеше сама на задната палуба. Купчина стари платна й служеше за възглавница, а огромното, обсипано със звезди небе й беше завивка. Адмиралът я беше научил да мисли в черно и бяло и тя едва сега навлизаше в непознатата земя на сивите тонове, неспособна да направи разлика между сянка и твърда субстанция и да стигне до решението на загадката, която се наричаше Жерар Клермон. Или капитан Дуум.
Той ли беше мъжът, който й се закле, че ще пази живота й повече от своя? Мъжът, който я закриляше — нежен, търпелив и необуздан? Или беше мъжът, който мислеше единствено за отмъщение, циничен и избухлив? За първи път в живота й обърканото сърце преценяваше възможността тези двама съвсем различни мъже да са една и съща личност.
Моряците очевидно уважаваха и двете страни на характера му и искрено обичаха капитана си. Той поддържаше дисциплината на борда с желязна ръка и остроумие, но рядко орязваше свободите, които те толкова ценяха. Докато ужасяващата репутация на адмирала се крепеше върху броя на белезите от камшик по гърбовете на нещастния му екипаж. А заплахите на Жерар в случай че някой наруши законите на „Отмъщение“, бяха само заплахи. Моряците го уважаваха твърде много, за да прекрачат границите на търпението му. Те ценяха похвалата му повече, отколкото се бояха от наказанието, което можеше да им наложи.
Тези мъже не даряваха лесно лоялността си. Ала през последните дни Луси беше установила, че всеки мъж на борда беше готов да жертва живота си при първия сигнал на капитана.
Очевидно тя беше единствената, която знаеше, че той никога не би поискал от тях такава жертва.
„Луси, знаете ли какво означава за един капитан да преживее собствения си екипаж?“
Беше й омръзнало да си блъска главата за настоящето, затова затвори очи и се понесе през мъглата на спомените. Жерар издуха облак дим в лицето й, докато очите му святкаха подозрително иззад очилата на Пъдж. Малкото му пръстче избърса канеления прах от долната й устна. Ръката му притисна собственически гърба й, докато я водеше уверено във вихъра на валса.