Тери Пратчет
Крадец на време
Както е написано в „Първи свитък на Уен Вечно изненадания“, Уен излязъл от пещерата, където го осенило просветлението, и пристъпил в светлината на първия ден от остатъка на живота си. Позагледал се в изгряващото слънце, защото не го бил виждал до този момент.
Побутнал със сандала си унесеното в сън тяло на своя ученик Дръвчо и му рекъл:
— Аз прозрях. И вече разбирам. — Запънал се и посочил нещото до Дръвчо. — Какво е това изумително явление?
— Ъ-ъ… ъ-ъ… дърво, учителю — отвърнал Дръвчо, който още се разсънвал. — Не помните ли? Беше си тук и вчера.
— Нямаше никакво вчера.
— Ъ-ъ… ъ-ъ… според мен имаше, учителю — възразил ученикът и се надигнал тромаво. — Не помните ли? Покатерихме се дотук, аз приготвих гозба и изядох кората на вашия скланг, защото вие не я искахте.
— Помня вчерашния ден — замислено промълвил Уен. — Но споменът е в главата ми сега. Имало ли е наистина вчера? Или истински е само споменът? Правдиво ще е да кажа, че вчера още не бях роден.
Лицето на Дръвчо застинало в маска на измъчено недоумение.
— Скъпи ми глупавичък Дръвчо — рекъл му Уен, — аз научих всичко. В свитата шепа няма нито минало, нито бъдеще. Има само сега. Няма друго време освен настоящето. Предстои ни много работа.
Дръвчо се почудил. Долавял нещо ново у учителя си. Имало сияние в очите му, а при всяко негово движение въздухът се озарявал от странно сребристосинкаво блещукане като отражения в течни огледала.
— Тя ми обясни всичко — продължил Уен. — Узнах, че времето е създадено за хората, а не обратното. И се научих как да му придавам форма и да го направлявам. Знам как да превърна мига във вечност, защото той вече си е тъкмо такъв. И мога да предам тези умения дори на теб, Дръвчо. Знам и отговорите на множество въпроси. Питай.
Ученикът го зяпал сънливо. Било твърде рано дори за толкова ранно утро. Само в това не се съмнявал.
— Ъ-ъ… А какво ще желае учителят за закуска?
Уен зареял поглед от техния бивак към заснежените долини и поаленелите върхове, после и към златистата светлина на деня, която сътворявала света. Поумувал над някои човешки чудатости.
— А, този въпрос е от по-трудните…
За да съществува нещо, то трябва да бъде наблюдавано.
За да съществува нещо, то трябва да има свое място в пространството и времето.
Ето ви го обяснението защо девет десети от масата на Вселената се губят от сметките.
Тези девет десети от Вселената представляват знанието за мястото и посоката на всичко в другата една десета. Всеки атом си има биография, всяка звезда — досие, всяко химическо взаимодействие — подобие на инспектор с бележник в ръка. Деветте десети не влизат в сметките, защото те представляват именно сметките за останалото, а няма как да видиш собствената си глава отзад1.
Всъщност девет десети от Вселената са канцеларщина.
А ако искате да научите историята, спомнете си, че тя не е като размотаваща се нишка. Историята се тъче. Случки на различни места и в различни моменти се събират към мъничка точица в пространство-времето, към съвършения миг.
Да си представим, че някой цар е бил убеден да облече новите си дрехи от толкова фин плат, че за окото на непросветения те просто не съществуват. Да речем, че едно момченце изтъква този факт на висок глас…
Тогава имаме историята за новите дрехи на царя.
Но ако знаете малко повече, ще се превърне в историята за момчето, което отнесло заслужен пердах от баща си заради оскърблението на величеството, а накрая било тикнато зад решетките.
Или историята как цялата тълпа била обградена от стражници, за да чуе следните думи: „Нищо подобно не се е случвало, ясно? Някой да е против?“
Или пък историята как цяло царство изведнъж открило предимствата на „новите дрехи“ и се впуснало въодушевено в здравословни спортни занимания2 с жизнерадостен и бодър дух. Тези забавления печелели мнозина нови почитатели с всяка година и довели до рецесия поради упадъка в производството на по-обикновено облекло.
Дори може да стигнем до историята за голямата епидемия от пневмония през …09 година.
Зависи какво знаете.
Да речем, че наблюдавате бавното натрупване на сняг през хилядолетията, който се сляга и притиска дълбоко вкопаните скали, докато глетчерът не започне да пуска своите айсберги. Те се носят по мразовитите води и вие опознавате товара им от весели полярни мечки и тюлени, които предвкусват прекрасния нов живот в другото полукълбо, където според мълвата гъмжало от хрупкави пингвинчета. И изведнъж — тряс! Надвисва трагедията, въплътила се в хиляди тонове желязо, незнайно как задържащо се на повърхността, и една вълнуваща песен от филм…