Върна се до бюрото си и изкушаващо сложи звездата на него.
— Следва един особено труден въпрос — изрече с намек за злорадство. — Това означава ли, че там е „после“, когато тук е „сега“?
Ръката се поколеба насред стремителното си издигане.
— Уу… — започна Винсънт и се запъна. — Звучи ми безсмислено, госпожице…
— Винсънт, не е задължително да има смисъл във въпросите — натърти госпожица Сюзън. — Това е задължително само за отговорите.
Пенелопа изпусна някакво подобие на въздишка. Госпожица Сюзън установи учудена, че личицето, заради което бащата на момичето някой ден непременно щеше да наеме телохранители, се отърсва от обичайните щастливи сънища наяве и се съсредоточава за отговор. Ръката с цвят на алабастър се вдигна.
Другите от класа притихнаха в очакване.
— Да, Пенелопа?
— Ами…
— Да?
— Ами нали винаги е „сега“ навсякъде, госпожице?
— Именно. Чудесно се справи! Добре, Винсънт, можеш да си получиш сребърната звезда. А за теб, Пенелопа…
Госпожица Сюзън се върна при шкафа със звездите. Струваше си да отбележи всеки случай, когато е накарала момичето да слезе от облаците, колкото да отговори на някой въпрос, но подобно задълбочено философско откровение несъмнено заслужаваше златна звезда.
— Искам всички да отворите тетрадките си и да запишете това, което Пенелопа ни каза току-що — бодро нареди госпожица Сюзън.
Тогава видя мастилницата на бюрото да се издига полека като ръката на Пенелопа. Беше керамичен съд с така оформено дъно, че да пасва на кръглата дупка в плота. Движеше се плавно и накрая се оказа, че я крепи ухиленото черепче на Смърт на мишките.
Синята светлинка в едната му очна кухина примигна към госпожица Сюзън.
С бързи недоловими движения, без дори да свежда поглед, тя хвана в едната си ръка мастилницата, другата ръка пък посегна към дебел том с приказки. Стовари го с такава сила върху дупката, че синкавочерно мастило плисна върху калдъръма.
След това повдигна плота на бюрото и надникна под него.
Разбира се, там нямаше нищо. Поне нищо зловещо…
… ако не се брои парченцето шоколад, изгризано до половината от зъби на плъх, и бележката с дебели готически букви:
ТРЯБВА ДА СЕ ВИДИМ
Подписана с толкова познатия символ „алфа и омега“ и думите:
Сюзън взе бележката и я смачка на топче. Осъзна, че трепери от ярост. Как се осмелява той?! Отгоре на всичко е изпратил онова свое плъхче!
Метна топчето в кошчето за боклуци. Винаги улучваше. Понякога кошчето се преместваше мъничко, за да няма изключение от правилото.
— Сега ще отидем да видим колко е часът в Клач — обясни тя на децата, които не откъсваха погледи от нея.
Книгата се бе отворила на определена страница върху бюрото. После настъпи времето за четене на приказки. И госпожица Сюзън твърде късно си зададе въпроса, защо книгата се е озовала на бюрото, след като я виждаше за пръв път.
А на калдъръма насред площада в Генуа остана синкавочерно мастилено петно, докато вечерната гръмотевична буря не го изми.
Тик-так
Първите думи, прочетени от онези, които търсят просветление в потайните, ехтящи от гонгове и навестявани от йети долини близо до Главината на света, са от „Животът на Уен Вечно изненадания“.
И първо питат: „Защо е бил вечно изненадан?“
Ето какъв отговор чуват: „Уен размишлявал над природата на времето и прозрял, че Вселената се пресътворява наново миг подир миг. Затова разбрал, че всъщност няма минало, а единствено спомен за миналото. Щом примигнете, светът, който виждате, не е съществувал, когато клепачите ви са се притворили. Ето защо Уен рекъл, че единственото подобаващо състояние на ума е изненадата. А единственото подобаващо състояние на душата е радостта. Досега не сте зървали небето, което виждате сега. Съвършеният миг е настоящият. Радвайте се на това.“
Първите думи, прочетени от младия Лу Цзе, когато потърси пълно недоумение в мрачния, пренаселен, подгизнал от дъждове град Анкх-Морпорк, бяха „Стаи под наем на съвсем разумни цени“. Той се зарадва на това.
Тик-так
Където земята е подходяща за зърно, хората се занимават със земеделие. Те познават вкуса на добрата почва. И засяват жито.
Където земята е подходяща за леене на стомана, пещите огряват небето в червено по цяла нощ. И грохотът на чуковете не заглъхва. Хората коват желязото.
Има земи, подходящи за въглища или говеда, или за ливади. Светът е пълен със земи, където едно нещо придава облик на страната и на хората. А тук, във високите долини около Главината, където снегът винаги е наблизо, е земята на просветлението.