— И какво от това? Нали сам казваш, че е с буден ум?
Наставникът на послушниците май се посмути.
— Само че… не беше отговорът на тази задача. По-рано провеждах упражнение с оперативните агенти от Пети джим и не изтрих част от задачите им на дъската. Имаше една извънредно трудна задача за фазови пространства с остатъчни хармонични въздействия в N на брой истории. Никой от тях не я реши. Честно казано и аз трябваше да сверя отговора в сборника.
— Предполагам, че си го наказал, защото не е отговорил на задачата, поставена пред класа?
— То се знае. Но това негово поведение влияе лошо. Почти винаги ми се струва, че той не присъства изцяло тук. Никога не внимава, винаги знае отговорите, обаче изобщо не може да обясни как ги е научил. Не може да го пердашим непрекъснато Заради него и останалите стават непослушни. Няма как да вкараш в пътя будно момче.
Старшият помощник наблюдаваше замислено ятото бели гълъби, които кръжаха около покривите на манастира.
— Вече е немислимо да го отпратим — промълви накрая. — Сото каза, че го заварил да изпълнява Позата на койота! Така го открил! Представяш ли си?! А нямал никаква подготовка! Представяш ли си какво ще стане, ако човек с такива умения се развихри необуздан в света? Трябва да сме благодарни, че Сото е проявил бдителност.
— Но така го превърна в мой проблем. Момчето прогонва всякаква безметежност.
Ринпо въздъхна. Наставникът на послушниците беше добър и усърден човек, но мина твърде много време, откакто излезе от манастира за последен път. А хора като Сото бяха постоянно в света на времето. Учеха се да бъдат гъвкави, защото който стриктно спазваше догмите извън тези стени, скоро си докарваше белята. Докато хората като Сото… ха, виж ти какво хрумване…
Озърна се към другия край на терасата, където двама прислужници премитаха нападалите черешови цветове.
— Съзирам хармонично решение — сподели Ринпо.
— Нима?
— Необичайно надарено момче като Лъд има нужда от свой наставник, а не от дисциплината на класната стая.
— Може би, но… — Наставникът на послушниците проследи погледа на старшия помощник. — А-а…
Усмивката му не беше кой знае колко сърдечна. Долавяше се предвкусване, някакъв намек, че на нечия глава ще се стоварят неприятности, които човекът отдавна си проси.
— Сещам се за едно име — продължи Ринпо.
— И аз — съгласи се наставникът на послушниците.
— Име, което съм чувал твърде често — натърти Ринпо.
— Мисля си, че или той ще прекърши ината на момчето, или момчето ще прекърши неговия, а не е изключено и да се пречупят взаимно… — бавно произнесе наставникът.
— Тоест на жаргона на външния свят — няма празно — подчерта Ринпо.
— Но дали игуменът ще даде одобрението си? — усъмни се наставникът, готов веднага да провери за слаби места толкова привлекателната идея. — Открай време се отнася с доста досадно снизхождение към… метача.
— Игуменът е мил и благ човек, но в момента го мъчат зъбите и ходенето не му се удава добре — отбеляза Ринпо. — А настанаха трудни времена. Уверен съм, че охотно ще склони, щом и двамата му препоръчаме. Ами че това е дреболия от всекидневието.
Така бе решено бъдещето.
Не бяха лоши хора. Участваха прилежно в делата на долината от стотици години. Но с времето се случва човек да придобие опасни навици в мисленето. Вярно е, че всички важни начинания изискват старателна организация, обаче някои започват да смятат, че трябва да бъде организирана организацията, а не толкова самото начинание. Другата възможна заблуда е, че безметежността винаги е полезна.
Тик-так
На масичката до леглото на Джереми бяха подредени будилници. Той не се нуждаеше от тях, защото се будеше, когато поиска. Проверяваше ги. Бе ги нагласил за седем сутринта и прекъсваше съня си в 6 часа и 59 минути, за да чуе дали ще звъннат навреме.
Тази вечер си легна рано с чаша вода на масичката и „Мрачни приказки“ в скута си.
На никоя възраст не прояви интерес към приказките и поначало не проумяваше заложената в тях идея. Така и не успя да прочете от началото до края някакво художествено съчинение.
Помъчи се да чете „Мрачни приказки“. Имаха заглавия от рода на „Как злата кралица танцуваше с нажежени до червено обувки“ или „Старицата в пещта“. В нито една не се споменаваше за часовници. Авторите сякаш бяха изпитвали силна неприязън към часовниците.