— Метла! Расо! Не ги губи, не сме червиви от пари!
— Приемам ги с благодарност. За мен е чест — промълви Лобсанг.
Поклони се. Лу Цзе също се поклони. Щом главите им се събраха, метачът изсъска:
— Голяма изненада!
— Благодаря.
— Изпипано, както се полага на мит. Просто плаче да бъде вписано в свитъците, ама малко намирисва на самодоволство. Повече не пробутвай такива номера.
— Добре.
Изправиха се.
— И… какво следва? — смотолеви старшият помощник.
Беше съкрушен и го съзнаваше. Вече нищо нямаше да бъде както досега.
— Ами нищо особено — отвърна Лу Цзе. — Метачите се захващат с метенето. Ти започни от тази страна, момко, а аз — от онази.
— Но той е самото време! — завайка се старшият помощник. — Синът на Уен! За толкова неща бихме искали да го питаме!
— За толкова неща не бих искал да ви отговоря — засмя се Лобсанг.
Игуменът опръска със слюнки ухото на старшия помощник, който се примири.
— Разбира се, не ни се полага да ви разпитваме.
— Не ви се полага — потвърди Лобсанг. — Предлагам да се заемете с извънредно важните си дела, защото трябва да вложа цялото си усърдие в метенето на тази тераса.
Старшите монаси трескаво дадоха нареждания с жестове и обитателите на манастира с голямо нежелание се разпръснаха.
— Ще ни зяпат от всяко местенце — смънка Лу Цзе.
— Непременно — съгласи се Лобсанг.
— Е, кажи как се развиват нещата?
— Много добре. И майка ми е щастлива. Ще се оттегли на отдих с баща ми.
— Какво?! В нещо като къщичка в провинцията?
— Не е точно така, но има прилика.
Минута-две се чуваше само шумоленето на метлите.
После заговори Лобсанг:
— Лу Цзе, аз знам, че на ученика подобава да поднесе скромен дар на учителя си, когато времето на учението завърши.
— Може и така да е — изопна гръб Лу Цзе, — но не се нуждая от нищо. Имам си рогозката, паничката и Пътя.
— Всеки копнее за нещо.
— Ха! Не позна, вундеркиндче. Аз съм на осемстотин години. Отдавна оставих копнежите зад гърба си.
— Брей… Колко жалко. Надявах се да измисля нещо. — Лобсанг също се изправи и нарами метлата. — Както и да е. Трябва да тръгвам. Има още много работа.
— Убеден съм, че има. Не се съмнявам. Например земята под дърветата. И докато не съм забравил, вундеркиндче… Върна ли метлата на онази вещина?
Лобсанг кимна.
— Да речем… че възстанових положението. Но е доста по-нова отпреди.
— Ха! — Лу Цзе събра с метлата още опадали цветчета. — Просто така, значи. Колко лесно било за крадеца на време да изплати дълговете си!
Лобсанг явно долови укора и заби поглед в краката си.
— Е, признавам, може и да не съм изплатил всички дългове…
— Нима?
Лу Цзе като че разглеждаше с интерес дръжката на своята метла.
— Но когато се налага да спасяваш света, не можеш да мислиш само за един човек, защото и той е част от света — продължи Лобсанг.
— Я гледай… Наистина ли го мислиш? Момко, наслушал си се на твърде чудновати лафове.
— Но сега имам време — сериозно сподели Лобсанг — И се надявам тя да ме разбере.
— Направо ще се шашнеш какво е готова да разбере една дама, ако намериш верните думи — утеши го Лу Цзе. — Желая ти сполука, момко. Все пак не се справи зле. А и нали в писанията е речено „Най-добрият момент е сегашният“?
Лобсанг му се усмихна и изчезна.
Лу Цзе продължи да мете. И не след дълго се засмя. Ученикът поднася дар на учителя, а? Сякаш времето можеше да му даде нещо…
Спря, озърна се и се разкикоти гръмко.
Над главата му с всяка секунда съзряваха череши.
Тик-так
На място, което не съществуваше доскоро, а и в момента го имаше с една-единствена цел, лъщеше гигантски казан.
— Петдесет хиляди литра лек крем с есенция от теменужки, разбъркан с тъмен шоколад — похвали се Хаос. — Има и слоеве лешников крем с пълномаслена сметана, както и области с мек карамел за изискано удоволствие.
— ЗНАЧИ… ТВЪРДИШ, ЧЕ ТОЗИ КАЗАН БИ МОГЪЛ ДА СЪЩЕСТВУВА НЯКЪДЕ В НАИСТИНА БЕЗКРАЙНОТО „НАВСЯКЪДЕ“, СЛЕДОВАТЕЛНО В МОМЕНТА СЪЩЕСТВУВА ТУК? — пак попита Смърт.
— Самата истина — потвърди Хаос.
— НО ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА ТАМ, КЪДЕТО БИ ТРЯБВАЛО ДА БЪДЕ.
— Не е така. В момента трябва да бъде тук. Изчисленията изобщо не ме затрудниха.
— НИМА? ИЗЧИСЛЕНИЯ… — пренебрежително изсумтя Смърт. — ОБИКНОВЕНО СЕ ЗАДОВОЛЯВАМ С ПРОСТОТО ИЗВАЖДАНЕ.
— Освен това шоколадът изобщо не е рядък материал — оправда се Хаос. — Има цели планети, обвити в шоколад.
— СЕРИОЗНО?!
— Ами да.
— БИХ ПРЕДПОЧЕЛ — натърти Смърт — ТОЗИ ФАКТ ДА НЕ СТАНЕ ВСЕИЗВЕСТЕН. — Върна се при Единна, която чакаше в мрака. — НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА ГО ПРАВИШ.