— Но ти си извършил всички онези невероятни…
— Е, не съм казвал, че не ме бива в моята работа — прекъсна го Лу Цзе, вече закрачил нехайно с метлата на рамо. — Просто ми липсва святост. Да вървим, а?
— Ъ-ъ… Лу Цзе… — запъна се послушникът, щом тръгнаха по древната тухлена пътека.
— Казвай.
— Защо това място е наречено Градината на петте изненади?
— Как ти беше името във външния свят, припрян младежо?
— Нюгейт. Тоест Нюгейт Лъд, дост…
Лу Цзе размаха пръст.
— Я пак…
— Да, де, Метачо.
— Лъд, а? Значи си анкх-морпоркче, нали?
— Да, Метачо — потвърди момъкът.
Умърлуши се, защото несъмнено предчувстваше какво ще последва.
— И са те отгледали в Гилдията на крадците? Трябва да си едно от „Момчетата на Лъд“.
Момъкът, доскоро носил името Нюгейт, се взря право в очите на стареца и задудна монотонно, като че бе повтарял все същия отговор до втръсване.
— Да, Метачо. Да, бил съм подхвърлено дете. Да, наричат ни „Момчетата и момичетата на Лъд“ в чест на един от основателите на гилдията. Да, фамилията си получих от моите осиновители. Да, животът ми там беше хубав и понякога ми се иска да не се бях махнал.
Лу Цзе май пак се престори на глух.
— Кой те изпрати тук?
— Откри ме един монах — Сото. Каза, че имам дарба.
— Марко ли? Онзи е буйната грива?
— Същият. Пък аз си мислех, че правилата изискват всички монаси да си бръснат главите.
— О, Сото твърди, че под косата е направо плешив — обясни Лу Цзе. — И разправя, че неговата коса била самостоятелно живо същество, което по една случайност обитава главата му. Изпратиха го на оперативна работа много набързо, след като измисли тази хитрина. Извънредно усърден човек е, да не ме разбереш накриво, пък и безкрайно приветлив, стига да не пипаш косата му. Ето ти една важна поука — като агент не можеш да оцелееш, ако се подчиняваш на всички правила, включително и на онези за допустимите психически процеси. А какво име ти дадоха, когато те приеха при нас?
— Лобсанг, дост… ъ-ъ, Метачо.
— Лобсанг Лъд, така ли?
— Ъ-ъ… да, Метачо.
— Смайващо. Е, Лобсанг Лъд, опитал си се да преброиш моите изненади, така ли? Всички се опитват. Изненадата е страна от същността на времето, а пет е числото на изненадата.
— Да, Метачо. Открих мостчето, което се обръща и те мята в езерцето с шараните…
— Добре, добре.
— … открих и бронзовото изваяние на пеперуда, чиито крилца трепкат, когато им дъхнеш…
— Станаха две.
— Изненадващо е и как онези маргаритки те поръсват с отровния си прашец…
— А, да. За мнозина е адска изненада.
— Струва ми се, че четвъртата изненада е онази крехка буболечка, която надава вопли като планински пастир.
— Превъзходно! — засия Лу Цзе. — Добре измислено, нали?
— Но не мога да намеря петата изненада.
— Нима? Сподели с мен, когато я откриеш.
Лобсанг Лъд вървеше зад метача и умуваше.
— Градината на петте изненади е изпитание — промълви накрая.
— О, да. Същото важи почти за всичко.
Лобсанг кимна. Така беше и в Градината на четирите елемента. Всеки послушник намираше бронзовите символи на три от тях — в езерцето с шараните, под камък или окачен на хвърчило, — но никой от съучениците на Лобсанг не откри Огъня. Май нямаше огън никъде в градината.
Скоро Лобсанг стигна до следното заключение: всъщност има пет елемента, както казваха учителите. Четирите образуват Вселената, а петият — Изненадата, й позволява да се случва отново във всеки следващ миг. Никой обаче не твърдеше, че четирите в градината са материалните елементи. Значи четвъртият там би могъл да е изненадата от факта, че няма огън. А и поначало на огъня не му с мястото в градина, докато другите елементи бяха съвсем подходящи там. Затова момчето отиде в пекарната, отвори една от фурните и в червените пламъци под питките намери Огъня.
— Тогава… предполагам, че петата изненада е в липсата на пета изненада.
— Хитро, но няма да се провикна: „Топло, близо си!“ — отрече Лу Цзе. — А и не е ли речено в писанията „Умът ти сече като бръснач, само да не се порежеш някой ден“?
— Ъ-ъ… Метачо, още не съм чел свещените текстове.
— Не съм и очаквал да си ги чел.
Прекрачиха от бледите слънчеви лъчи в студения мрак на храма и минаха по прастари коридори и стъпала, изсечени в скалата. Следваше ги ехо от далечни напеви. Лу Цзе, който не беше свят и можеше да си позволи нечестиви мисли, понякога се питаше дали монасите напяваха нещо смислено или само издаваха звука „ааааа“. С това ехо не можеше да познае.
Свърна встрани от централния проход и протегна ръка към дръжките на голяма двукрила врата, покрита с червен лак. Озърна се. Лобсанг се бе смръзнал няколко крачки зад него.