— Тези штъкленици ша голяма тайна — просвети го Игор, като деликатно реши да не рови във въпроса за виденията. — Гошподине, тук ще ше намерят ли медни пръти?
— В Анкх-Морпорк ли? Лесна работа.
— А цинк?
— Колкото искаш.
— Шярна кишелина?
— Цели дамаджани, ако се наложи.
— Май умрях и попаднах в рая — поклати глава Игор. — Гошподине, вие шамо ми дайте доштатъчно мед, цинк и кишелина и ще ше разхвърчат ишкри.
Тик-так
— Името ми — промълви Лу Цзе и се облегна на метлата си, а разпененият тинг вдигна ръка — е Лу Цзе.
Цялото доджо се смълча. Нападателят се задави насред ревовете си.
— Ай! Хао… гнг? Гнх? Ау, мааааам…
Изобщо не помръдна, а някак се сви навътре в себе си и от бойната стойка се прегърби ужасен и разкаян.
Лу Цзе се пресегна и драсна клечка кибрит в брадичката му, без мъжът да се възпротиви.
— А как е твоето име, момко? — попита и запали оръфаната си папироска.
— Името му е Кал, Лу Цзе — заяви наставникът на това доджо и закрачи напред. Срита вцепенилия се нахалник. — Ей, Кал, знаеш правилата. Изправи се срещу човека, когото предизвика, или свали колана.
Присвитата фигура остана неподвижна още миг, а после много предпазливо, с подчертано смирени движения се зае да развърже възела.
— Не, не, няма нужда — благо го възпря Лу Цзе. — Беше свястно предизвикателство. Приемливо „Ай!“ и съвсем не лошо „Хай-иий!“. Общо взето, поносими бойни безсмислици, каквито не се чуват често напоследък. Пък и никой не иска панталонът му да се смъкне в такъв момент, нали? — Той подсмръкна и добави: — Особено в такъв момент. — Старецът потупа смалилия се младок по рамото. — Просто не забравяй правилото, което си научил от своя наставник още в първия ден, разбрахме ли се? И… защо не отидеш да се поизмиеш, а? Все пак някои от нас ще трябва и да чистят тук. — Обърна се и кимна на наставника. — Щом бездруго дойдох, учителю, бих искал да покажа на младия Лобсанг Машината на непредвидимите топки.
Наставникът се поклони ниско.
— Тя е на твое разположение. Метачо Лу Цзе.
Лобсанг се помъкна след нехайно крачещия Лу Цзе. Зад гърба му наставникът, който не пропускаше шанса да втълпи урока си, извика:
— Доджо! Какво гласи Първо правило?
Дори треперещият нападател смънка в хор с останалите:
— Не постъпвай неблагоразумно, когато се изправиш срещу дребнички, плешиви, сбръчкани, усмихнати мъже!
— Добро си е това Първо правило — отсъди Лу Цзе и въведе новия си послушник в съседната зала. — Срещал съм мнозина, които щяха да са по-добре, ако го спазваха.
Спря, без да погледне Лобсанг Лъд, и изпъна ръка към него.
— А сега, ако нямаш нищо против, ми върни лопатката, която открадна от мен още при запознанството ни.
— Учителю, изобщо не съм те доближавал!
Усмивката на Лу Цзе не се промени и за миг.
— О, да, вярно. Моля те да ми простиш. Старческо бръщолевене. Нима не е речено в писанията „Щях да си забравя и главата, ако не я бях заковал с пирон“? Да не се бавим повече.
В тази зала подът беше дъсчен, но дебела тапицерия покриваше високите стени. Тук-там по нея имаше кафеникави петна.
— Ъ-ъ… Метачо, имаме такава зала и в доджото за послушници — престраши се Лобсанг.
— Но топките са кожени и меки, нали? — Старецът доближи голям дървен куб. Но страната му, обърната към залата, се редяха отвори. — И излитат твърде бавно, доколкото си спомням.
— Е… да — призна Лобсанг.
Видя как Лу Цзе дръпна огромен лост. Под тях метал зачегърта по метал, плисна силен воден поток. В сглобките на дървото захъхри напираш въздух.
— Тези обаче са дървени — спокойно отбеляза Лу Цзе. — Хвани една.
Нещо бръсна ухото на Лобсанг и зад него тапицерията се разтресе от забилата се надълбоко топка, която тупна с глух тропот на пода.
— Защо да не е мъничко по-бавно… — реши Лу Цзе и завъртя някаква ръчка.
След като петнадесет топки изхвърчаха напосоки. Лобсанг улови една с корема си. Лу Цзе въздъхна и бутна нагоре грамадния лост.
— Браво на теб.
— Метачо, не съм свикнал да… — подхвана момчето, щом се надигна от пода.
— О, знаех, че няма да хванеш нито една — осведоми го Лу Цзе. — Дори нашият буен приятел в доджото нямаше да хване нито една при тази скорост.
— Но нали я намали!
— Само колкото топките да не те убият. Беше изпитание. Всичко е изпитание. Да вървим, момко. Не е редно игуменът да ни чака.
Лу Цзе тръгна напред, оставяйки след себе си струйки цигарен дим.
Лобсанг вървеше подир него и се изнервяше. Нямаше съмнение, че този е Лу Цзе, случката в доджото го доказваше. Бездруго си знаеше, че е истина. Щом погледна малкото кръгло лице, обърнато нагоре към разярения боец, и прозря. Но… само метач? Е, това явно беше високо положение, защото наставникът нямаше да се поклони по-ниско и пред игумена, и все пак…