А сега се мъкнеше след този човек по коридори, където дори на монах бе забранено да пристъпи под страх от смъртно наказание. Рано или късно щяха да си навлекат неприятности.
— Метачо, наистина е крайно време да се заема със задълженията си в кухнята… — подхвана момчето.
— А, да. Кухненските задължения. За да вникнеш в достойнствата на послушанието и усърдния труд, нали?
— Да, Метачо.
— И има ли полза?
— О, да.
— Сериозно?
— Ами… не.
— Не са чак толкова голяма работа, колкото разправят, от мен да го знаеш — сподели Лу Цзе. — Докато, момчето ми, тук имаме… — мина през сводест вход — … истинска поука!
По-голяма зала Лобсанг не бе виждал. Снопове светлина проникваха като копия през остъклените пролуки в покрива. А под тях, ширнала се на стотина метра и поверена на грижите на старши монаси, които ходеха над нея по телени мостчета, се намираше…
Лобсанг вече бе чувал за Мандалата.
Изглеждаше, че някой е пренесъл тонове шарен пясък и ги е нахвърлял по пода в грамадна завъртулка от цветен хаос. Но в хаоса се бореше да оцелее и някакъв ред — издигаше се, спадаше, разпростираше се. Милионите случайно премятащи се песъчинки въпреки всичко оформяха фигура, която се множеше и проникваше из кръга, сблъскваше се или се сливаше с други форми и накрая потъваше в общия безпорядък. Това се повтаряше безспир и превръщаше Мандалата в безмълвна яростна война на цветовете.
Лу Цзе прекрачи върху твърде крехко наглед надлезче от дъски и въжета.
— Е? Какво ще кажеш?
Лобсанг вдиша дълбоко. Струваше му се, че ако падне оттук, ще се гмурне в бушуващата шарения и никога, за нищо на света няма да се удари в пода. Примига и разтърка с длан челото си.
— Тя е… зла.
— Нима? — промълви Лу Цзе. — Малцина го споменават първия път. Обикновено се сещат за думи като „възхитителна“.
— Обърква се!
— Какво?!
Лобсанг стисна с все сила въжените перила.
— Формите…
— Историята се повтаря — увери го Лу Цзе. — Винаги ги има.
— Не, те са… — Лобсанг се помъчи да обхване всичко с поглед. Под формите на повърхността имаше фигури, маскирани като частици от хаоса. — Говоря за… другите…
Той се килна напред.
Въздухът студенееше, светът се въртеше и земята подскочи нагоре, за да го погълне в себе си.
Спря само на педя от него.
— Нюгейт Лъд?
— Лу Цзе? Мандалата е…
Но къде се дянаха цветовете? Защо въздухът беше влажен и миришеше на град? После призрачните спомени избледняха. Докато изчезваха, натякваха: „Как е възможно да сме спомени, щом тепърва ще се случим? Ясно е, че помниш само как се покатери чак до покрива на Гилдията на пекарите и откри, че някой е разхлабил всички мертеци, защото тъкмо това се случи ей сега, нали?“
И последният умиращ спомен прошепна: „Ей, ама това беше преди месеци…“
— Не, загадъчно падащо хлапе, ние не сме Лу Цзе — отрече гласът, който го заговори. — Можеш ли да се обърнеш насам?
Макар и твърде трудно, Нюгейт някак успя да извие глава. Сякаш беше заседнал в гъста смола.
Едър як младеж с мърляво жълто расо седеше върху катурнат сандък на няколко крачки от него. Щеше да прилича на монах, ако не беше косата му, защото тя пък приличаше на съвсем отделен организъм. Ако кажем, че беше черна и вързана на конска опашка, ще пропуснем шанса да употребим думата „чудовищна“. Това беше коса с характер.
— Общо взето, името ми е Сото — представи се мъжът, седнал под Лобсанг. — Марко Сото. Няма да си губя времето да запомням твоето, докато не научим дали ще живееш занапред, ако схващаш. Я ми кажи — някога замислял ли си се за добродетелите на духовния живот?
— За момента ли питаш? И още как! — избълва… да, Нюгейт. „Нали така се казвам? Защо все си спомням Лобсанг?“ — Ъ-ъ… чудех се дали не може да се захвана с друго занятие!
— Ще бъде благоразумна смяна на призванието — поощри го Сото.
— Това да не е нещо като магия?
Нюгейт пак се напъна да помръдне, но продължаваше да виси и да се върти полека във въздуха точно над очакващата го земя.
— Не съвсем. Ти май оформяш времето.
— Аз ли?! И как съм го направил?
— Не знаеш ли?
— Не знам!
— Ха, чуйте го само! — подхвърли Сото сякаш на невидим дружелюбен събеседник. — Вероятно въртящият момент на цял Забавител се изразходва, за да не причини дребното ти фокусче невъобразими вреди по целия свят, а ти не знаеш как си го направил?