— Не знам!
— Тогава ще те научим. Ще си живееш добре, пък и ще ти се открият чудесни перспективи. Поне… — изсумтя Сото — … ще бъдат за предпочитане спрямо сегашните.
Нюгейт напрегна сили, за да завърти още малко главата си.
— И на какво по-точно ще ме научите?
Мъжът въздъхна.
— Хлапе, още ли ще ме разпитваш? Идваш или не?
— Как?…
— Виж какво, предлагам ти шанс, какъвто се пада веднъж в живота, ако ме разбираш.
— И защо да е шанс, който се пада веднъж в живота, господин Сото?
— Явно не проумяваш. Ти, тоест Нюгейт Лъд, имаш шанс и ако го пропуснеш, втори просто няма да дочакаш.
Нюгейт обаче се поколеба. В известен смисъл продължаваше да пада. Нямаше представа защо е уверен в това, но знанието беше несъмнено като калдъръма под него. Сбъркаше ли в избора си, падането щеше да завърши. Дотук мина лесно. Само последните сантиметри щяха да се окажат непреодолимо затруднение.
— Няма как да не призная, че не съм доволен от посоката на житейския си път в момента — промърмори той. — И май ще имам полза, ако реша да я променя.
— Така е по-добре.
Косматият мъж извади изпод расото си нещо подобно на сгънато сметало. Но щом го разгърна, някои части изчезнаха с мимолетно блещукане, сякаш скочиха на място, където са недостъпни за погледа.
— Какво правите?
— Знаеш ли що е кинетична енергия?
— Не.
— Ама тъкмо от нея имаш в излишък. — Пръстите на Сото играеха по топчетата, които ту се появяваха, ту ставаха невидими. — Тежиш петдесетина килограма, нали?
Пъхна малкия уред в джоба си и отиде до близката каруца. Направи нещо неясно за Нюгейт и се върна.
— След броени секунди ще завършиш падането си — обясни Сото и остави някаква вещ на земята под момчето. — Опитай се да си го представиш като ново начало в живота ти.
Нюгейт падна. Удари се в земята. Въздухът припламна в алено, натоварената каруца отсреща подскочи цяла стъпка нагоре и се стовари тежко. Едно колело отхвърча настрана.
Сото се наведе и стисна вялата десница на Нюгейт.
— Как си? Някакви натъртвания?
— Малко ме наболява — призна потресеното момче.
— Може и да си по-тежичък, отколкото изглеждаш. Ако ми позволиш…
Сото го прихвана под раменете и го помъкна в мъглата.
— Може ли да отида до?…
— Не.
— Но гилдията…
— Не съществуваш за гилдията.
— Що за тъпотия, вписан съм в регистрите там.
— Не си вписан. Ще се погрижим за това.
— Как? Не можеш да пренапишеш историята!
— Хващаме ли се на бас за един долар?
— Ама аз в какво се на тресох?
— Ние сме най-тайното общество, което можеш да си представиш.
— Я гледай… И кои сте?
— Монасите на историята.
— Хъ… Изобщо не съм чувал за вас.
— Убеди ли се колко ни бива?
Точно толкова ги биваше.
А после времето просто изтече край него.
И настоящето се завърна.
— Добре ли си, момко?
Лобсанг отвори очи. Някой като че се опитваше да изтръгне едната му ръка от рамото.
Погледна над ръката си към Лу Цзе, който лежеше по корем на разлюляното надлезче и стискаше китката му.
— Какво стана?
— Според мен, момко, вълнението ти дойде в повечко. Само не поглеждай надолу.
Под Лобсанг нещо бучеше като извънредно разгневен пчелен рой. Той по навик реши да се озърне.
— Казах ти да не поглеждаш надолу! Отпусни се.
Лу Цзе се изправи. Вдигна Лобсанг е изпъната ръка, сякаш носеше перце, и сандалите на момчето се озоваха над дъските на надлезчето. А под тях монасите тичаха по телените мостчета и крещяха.
— Тъй, стискай клепачи… не поглеждай надолу!… и аз ще те отведа до отсрещната страна, бива ли?
— Аз… ъ-ъ… си спомних… града, когато Сото ме намери… спомних си… — отпаднало мънкаше Лобсанг, влачейки се след метача.
— Можеше да се очаква в тези обстоятелства — отвърна Лу Цзе.
— Но… но аз помня, че там и тогава си спомних, че съм тук. И теб, и Мандалата!
— Не е ли речено в свещеното писание „Според мен стават много неща, за които и представа си нямаме“?
— Аз… Метачо, и до този текст още не съм стигнал.
Лобсанг усети по-хладен въздух, значи бяха влезли в прокопания през скалата тунел от другата страна на залата.
— Уви, едва ли ще го прочетеш в тукашните писания — промърмори Лу Цзе. — А, ето, вече можеш да отвориш очи.
Продължиха нататък, а Лобсанг си разтриваше главата, все едно се мъчеше да пропъди странните си мисли.
Зад тях синкавочервените завихряния около мястото, където щеше да падне момчето, постепенно избледняха и се стопиха.