Както е написано в „Първи свитък на Уен Вечно изненадания“, Уен и Дръвчо стигнали до зелената долина между извисяващите се върхове. И Уен изрекъл:
— Това е мястото. Тук ще има храм, посветен на нагъването и изглаждането на времето. Виждам го.
— А аз — не, учителю — признал си Дръвчо.
— Ето го къде е — посочил Уен и ръката му изчезнала.
— Аха, там ли? — промърморил Дръвчо.
Няколко черешови венчелистчета се зареяли към главата на Уен от едно дръвче, каквито виреели диви край поточетата.
— И този съвършен ден ще продължава вечно — промълвил той. — Въздухът е свеж, слънцето свети ярко, има лед в ручеите. Всеки ден в долината ще бъде този съвършен ден.
— Учителю, може да стане малко еднообразно — обадил се Дръвчо.
— Казваш го, защото още не знаеш как да боравиш с времето. Но аз ще те науча да се отнасяш с него като с палто — да го носиш при нужда и да го сваляш, щом не е необходимо.
— А ще се налага ли да го пера? — попитал Дръвчо.
Уен се взрял в него бавно и съсредоточено.
— Дръвчо, ти или прояви извънредно усложнено мислене, или твърде глупаво прекали с тази метафора. Според теб кое е вярно?
— Мисля, че съм тъп, учителю.
— Добре — похвалил го Уен. — Непредвидено благо е, Дръвчо, че си мой ученик в този момент, защото успея ли да науча теб, значи ще мога да науча всекиго.
На Дръвчо видимо му олекнало и той се поклонил.
— Чуй сега втората част от моя замисъл.
— Аха — промърморил Дръвчо.
Заблуждавал се, че си е придал мъдро изражение, макар че всъщност имал вид на човек, който си е спомнил за болезнен спазъм на червата.
— Когато замисълът има и втора част, учителю, значи е добър замисъл — добавил той.
— Намери ми пясък с всички цветове и плоска скала. Ще ти покажа начин да направиш видими теченията на времето.
— Както кажете.
— Моят замисъл има и трета част.
— Трета част, значи?
— Мога да науча малцината надарени да владеят своето време, да го забавят или ускоряват, да го съхраняват и насочват като водата в тези потоци. Опасявам се обаче, че повечето хора не биха си позволили да развият тази способност. Длъжни сме да им помогнем. Налага се да създадем… устройства, които ще натрупват или отдават време, когато е необходимо, защото хората няма да напреднат, ако се носят като паднали листа в ручей. На хората им е нужна възможността да прахосват, наваксват, губят и печелят време. Това ще бъде нашата главна задача.
Лицето на Дръвчо се разкривило от усилието да проумее. После бавно вдигнал ръка.
Уен въздъхнал.
— Каниш се да попиташ какво стана с палтото, нали?
Дръвчо кимнал.
— Остави го това палто. То не е важно. Просто помни, че ти си чистият лист хартия, на който аз ще напиша… — Уен също вдигнал ръка, защото устата на Дръвчо се отворила — … поредната метафора, нищо повече. А сега, моля те, приготви нещо за обяд.
— В пряк или преносен смисъл, учителю?
— И в двата.
Ято бели птици изпърхало от дърветата и закръжило над главите им, преди да отлети другаде в долината.
— Ще има гълъби — изрекъл Уен, а Дръвчо се разбързал да накладе огън. — Всеки ден ще има гълъби.
Лу Цзе остави послушника в преддверието. Онези, които се отнасяха с неприязън към метача, вероятно биха се изненадали, че той отдели миг да оправи расото си, преди да влезе при игумена. Лу Цзе обаче пренебрегваше само правилата, не и хората. Стисна с два пръста папироската и я пъхна зад ухото си. Познаваше игумена почти от шест столетия и го почиташе. Не се намираха мнозина, които Лу Цзе да уважава. Повечето просто търпеше.
Обикновено метачът се погаждаше с хората в обратнопропорционална зависимост с важността на тяхното положение. И те му отвръщаха със същото. Старшите монаси… е, не може да се очакват лоши помисли сред постигнали просветлението особи. Вярно беше обаче и че щом зърнеха Лу Цзе да се мъкне нахално из храма, немалко от тях опетняваха своята карма. За мнозина с определен начин на мислене метачът беше лично оскърбление заради липсата на каквото и да било формално образование или официален пост, неговите глупости за Пътя и невероятните му постижения. Затова се чудеха, че игуменът изпитва симпатия към него — едва ли имаше друг човек в долината, толкова различен от метача, толкова учен, непрактичен и крехък. Но нали изненадата е заложена в самата природа на Вселената?
Лу Цзе кимна на младшите помощници, които отвориха голямата лакирана врата.
— Как е негова святост днес?
— Зъбите още го мъчат, о, Лу Цзе, но той поддържа приемствеността и наскоро направи първите си крачки напълно задоволително.