— Госпожица Смит смята, че хубава книга е онази, в която се разказва за едно момченце и неговото кученце, което гони голяма червена топка. А моите деца свикнаха да очакват сюжет в книгите. Нищо чудно, че губят търпение. В момента с тях четем „Мрачни приказки“.
— Сюзън, това беше много груба забележка.
— Напротив, мадам. Беше изключително учтиво изказване. Щеше да е грубо, ако кажех, че цял кръг на ада е отделен за учителки като госпожица Смит.
— Но това е ужа… — Мадам Фраут се запъна и започна отново. — Засега изобщо не би трябвало да ги учите да четат! — сопна се тя, но с явна немощ.
Мадам Фраут се сви по-назад на стола си, щом госпожица Сюзън вдигна поглед към очите й. Момичето имаше смразяващата способност да насочва цялото си внимание към събеседника. Само забележимо по-свестен човек от мадам Фраут би могъл да издържи пробойната сила на този поглед. Той задълбаваше в душата и очертаваше червени кръгчета около частите й, които не харесваше. Погледнеше ли те, госпожица Сюзън сякаш поставяше оценка.
— Исках да кажа — смотолеви директорката, — че детството е време за игра и…
— … учение — допълни госпожица Сюзън.
— Учение чрез игра — вметна мадам Фраут и й олекна, че се измъкна на позната територия. — В края на краищата котенцата и кученцата…
— … порастват и стават котки и кучета, а това е още по-скучно — прекъсна я госпожица Сюзън, — докато децата би трябвало да пораснат до зрелост.
Мадам Фраут въздъхна. Не виждаше как да постигне някакъв напредък. Всеки път се повтаряше едно и също. Знаеше, че е безсилна. Новините за госпожица Сюзън се разнасяха. Разтревожени родители бяха потърсили спасение в „учението чрез игра“, защото се бяха отчаяли, че отрочетата им ще свикнат с „учението чрез вслушване в думите на околните“. Напоследък установяваха, че децата се прибират вкъщи донякъде укротени и склонни към размисъл, а и отрупани с домашна работа, която — изумително! — вършеха, без да ги подканят и дори с помощта на кучето. Връщаха се у дома и с разни истории за госпожица Сюзън.
Госпожица Сюзън говорела всички езици. Тя знаела всичко за всяко нещо. От нея бликали чудесни идеи за учебни екскурзии…
… което беше особено смущаващо, защото доколкото мадам Фраут знаеше, нямаше нито една официално организирана екскурзия. Минеше ли край класната стая на госпожица Сюзън, чуваше делова тишина. Това я дразнеше. Напомняше й за лошото отминало време, когато децата били „държани насила“ в класните стаи, в тези същински „тъмници за детския ум“. Но други учителки твърдяха, че имало и звуци. Понякога се чувало слабо плискане на морски вълни или шумове на джунгла. А и мадам Фраут би могла да се закълне (ако беше от хората, които се кълнат в нещо), че поне веднъж отвътре се разнасяше врява на разгорещена битка. Това нерядко беше присъщо на „учението чрез игра“, но в конкретния случай гръмкият зов на бойни рогове, свистенето на стрели и писъците на посечените й се сториха прекомерни.
Втурна се да отвори вратата и усети как нещо изсъска покрай главата й. Завари госпожица Сюзън седнала на табуретка, а класът се бе подредил със скръстени крака в притихнал и захласнат, полукръг пред нея. Мадам Фраут ненавиждаше тъкмо такива старомодни сценки, сякаш децата бяха някакви „молители пред олтара на знанието“.
Никой не продума. Зяпналите я деца и госпожица Сюзън подчертаха ясно с учтивото си мълчание, че я чакат да излезе.
Тя изхвърча гневно в коридора и бравата щракна зад гърба й. Чак тогава зърна дългата, грубо изработена стрела, която още потрепваше в отсрещната стена.
Мадам Фраут се обърна към вратата с познатата зелена боя и пак погледна към стрелата.
Която вече липсваше.
Прехвърли Джейсън в класа на госпожица Сюзън. Съзнаваше колко жестоко постъпва, от друга страна обаче смяташе, че води своеобразна необявена война.
Ако децата бяха оръжия, Джейсън щеше да бъде забранен с международен договор. Родителите на момчето пърхаха около него, а то успяваше да задържи вниманието си върху нещо за около минус пет-шест секунди, освен когато се впуснеше в изобретателна жестокост спрямо малки пухкави животинки. Тогава проявяваше завидно търпение. Джейсън риташе, удряше, хапеше и плюеше. А рисунките му уплашиха до полуда дори госпожица Смит, която обикновено се сещаше за какво да похвали всяко дете. Той несъмнено беше дете с особени потребности. Според общото мнение в учителската стая първата неотложна необходимост беше прогонването на злите духове от него.