Ето, пак същото… Директорката мадам Фраут, която неспирно мислеше за доброто си име, разходите и таксите, понякога неволно се заслушваше в слабичкия гласец на госпожица Фраут, която някога беше способна, макар и притеснителна учителка, а напоследък свиркаше възторжено и насърчаваше от душа Сюзън да продължава в същия дух.
Момичето пред нея като че се обезпокои.
— Мадам, недоволна ли сте от моята работа?
И мадам Фраут тутакси изпадна в безизходица. Никак не беше доволна, но по най-неподходящите причини. С всяка минута през този разговор проумяваше все по-отчетливо, че не би посмяла да уволни госпожица Сюзън или, което щеше да е още по-лошо, да я пусне да си отиде по свое желание. Ако Сюзън основеше училище и мълвата плъзнеше, тукашният рай на „учението чрез забавление“ щеше да умре от кръвозагуба заради избягалите ученици и загубените такси.
— Да, разбира се… Не, всъщност не… в един или друг смисъл… — оплете се и изведнъж забеляза, че госпожица Сюзън се е вторачила някъде встрани.
Там имаше… Мадам Фраут припряно хвана очилата си, но верижката се оплете в копчетата на блузата й. Присви очи към лавицата над камината и се помъчи да различи нещо в размазаното петно.
— О, но това прилича на… бял плъх с черно наметалце — смънка тя. — И отгоре на всичко ходи на задните си лапички! Вие виждате ли го?
— Не мога да си представя плъх с наметалце — отрече госпожица Сюзън.
После въздъхна и щракна с пръсти. Не че щракането имаше някакво значение, по-важно беше, че времето спря.
Поне за всекиго освен за госпожица Сюзън.
Не спря и за плъхчето върху лавицата.
По-точно беше скелетче на плъх, но това не му пречеше да предприеме опит за кражба от стъкленицата с бонбонки, които мадам Фраут държеше в кабинета си за „добрите дечица“.
Сюзън прекрачи натам решително и хвана наметалцето за яката.
— ПИСУК? — невинно попита Смърт на мишките.
— Знаех си, че беше ти! — троснато заяви Сюзън. — Как смееш отново да идваш тук?! Не схвана ли намека онзи ден? И не си мисли, че не те видях, когато дойде да прибереш Хенри Хамстера миналия месец! Знаеш ли колко е трудно да преподаваш география, когато виждаш някой да рита с такова удоволствие малката въртележка в клетката?
— НХЪ, НХЪ, НХЪ — разкикоти се плъхчето.
— И хрускаш бонбон! Веднага го върни в стъкленицата!
Сюзън пусна плъхчето на бюрото пред временно вцепенената мадам Фраут и се подвоуми.
Открай време много внимаваше да се държи прилично, но понякога на човек му се налага да признае и пред себе си кой е всъщност. Затова издърпа най-долното чекмедже и провери докъде е спаднала течността в бутилката, която беше закрилничка и утешителка на мадам в прекрасния свят на образованието. Установи с удоволствие, че през последните дни старото момиче е гълтало по-умерено този бълвоч. Повечето хора си имат собствено средство да запълват празнотите между своите представи и действителността, понякога далеч по-неприятно от едно шише джин.
Освен това отдели малко внимание на личните книжа на мадам. За Сюзън няма как да не кажем, че и за миг не би се усъмнила дали в постъпката й има нещо нередно, но не би одобрила, разбира се, ако я извърши някой друг освен Сюзън Сто Хелит. Книжата бяха прибрани в нелошо изработен сейф, който би отворил работа и на изпечен касоразбивач за поне двайсетина минути. Фактът, че вратичката се отвори след първото докосване на пръстите й, подсказваше особените обстоятелства.
За госпожица Сюзън не съществуваха затворени врати. Това си беше семейна черта. Някои вродени особености се наследяват чрез душата.
Щом се запозна с текущите училищни дела, преди всичко за да натякне на плъхчето, че никой не може да я призовава незабавно, тя се изправи.
— Добре, де — промълви отегчено. — Ти ще ми досаждаш неуморно, нали? Во век и веков.
Смърт на мишките склони глава настрана и я изгледа.
— ПИСУК — изцвърча подкупващо.
— Е, да, харесвам си го — призна тя. — По своему. Но… и ти знаеш, че така не бива. За какво съм му притрябвала аз? Та той е Смърт! Не може да се каже, че е безпомощен! А аз съм обикновен човек!
Плъхчето изписука отново, скочи на пода и се втурна през затворената врата. След секунда пак се подаде и й махна настойчиво.
— Ох, както кажеш — примири се Сюзън. — Обикновен човек съм през повечето време.
Тик-так