А кой ли е пък този Лу Цзе?
Рано или късно всеки послушник стигаше до този сложно заплетен въпрос. Случваше се да минат години, преди да открият, че дребничкият човечец, който премиташе подовете наоколо и безропотно извозваше съдържанието на помийната яма, а нерядко ръсеше объркващи сентенции, присъщи за някаква далечна страна, е именно легендарният герой, който им обещаваха да срещнат някой ден. И тогава, застанеха ли пред него, най-прозорливите сред тях всъщност се изправяха пред себе си.
Повечето метачи идваха от селцата в долината. Смятаха ги за служители на манастира, но никой не ги почиташе. Вършеха цялата черна работа, която другите не искаха да вършат. Те бяха… фигури от фона — подкастряха черешовите дръвчета, миеха с парцал пода, почистваха езерцата с шараните и непрекъснато метяха. Нямаха имена. Тоест… по-склонен към размисъл послушник би си напомнил, че те несъмнено имат имена, защото метачите все някак се разпознават помежду си. На територията на манастира обаче никой не изричаше имената им, а само нареждания какво да свършат. Не се знаеше къде отиват нощем. Не бяха нищо повече от метачи. Но пък същото важеше и за Лу Цзе.
Един ден групичка старши послушници решиха да сторят пакост и прекатуриха с ритници малкото олтарче, което Лу Цзе бе поставил до спалната си рогозка.
На другия ден нито един метач не се зае с работата си. Останаха си по колибите, чиито врати бяха залостили. След като разпита за причината, игуменът (по онова време петдесетгодишен за пореден път) извика тримата послушници в своята стая. На стената бяха облегнати три метли. Ето какво рече на послушниците:
— Знаете ли за страшната битка на Петте града, която не се разгоряла, защото вестоносецът пристигнал навреме?
Знаеха. Това беше един от първите им уроци. Поклониха се подплашено, защото пред тях все пак седеше самият игумен.
— Следователно знаете, че когато от единия крак на коня паднала подковата, ездачът съзрял старец, който бутал по пътя количка с наковалня и носел сандъче с ковашки инструменти?
Знаеха.
— А знаете ли, че този човек беше Лу Цзе?
Знаеха.
— Несъмнено знаете и че Джанда Трап, Велик майстор на окидоки, торо-фу и чанг-фу, е отстъпвал досега пред един-единствен човек?
Знаеха.
— И че този човек е Лу Цзе?
Знаеха.
— Знаете добре и че снощи сритахте един малък олтар, нали?
Знаеха.
— А знаехте ли, че олтарът си има и собственик?
Мълчаха. И тогава най-схватливият сред послушниците застина от уплаха, опули се към игумена, преглътна на сухо, взе една от метлите и излезе от стаята.
Другите двама бяха по-мудни духом и трябваше всичко да им бъде набито в главите.
Единият възкликна:
— Но това беше някакво си олтарче на метач!
— Ще вземете метлите и ще метете — нареди игуменът. — Ще продължите да метете всеки ден до деня, когато отидете да намерите Лу Цзе и се престрашите да му кажете: „Метачо, аз бях онзи, който прекатури и разпиля твоя олтар, и сега най-смирено ще те последвам до доджото на Десети джим, за да науча Правия път.“ Едва тогава, стига да имате сили за това, ще можете да подновите учението си тук. Разбрахте ли ме?6
Другите монаси се оплакваха, макар и рядко, но все се намираше кой да изрече:
— Помнете, че Пътят на Лу Цзе не е нашият път. Помнете, че той е научил всичко, като е метял незабелязан, докато послушниците са слушали наставниците си. Помнете, че е бил навсякъде и е извършил всевъзможни дела. Може и да е… особняк, но помнете, че е влязъл в твърдина, пълна с въоръжени мъже и капани, но въпреки това се е погрижил Пашата на Мунтаб да се задави с най-невинна рибешка кост. Няма монах, по-умел от Лу Цзе в намирането на Времето и Мястото.
Случваше се някой от неосведомените да попита:
— Що за Път е този, който му дава такава мощ?
И чуваше в отговор:
— Това е Пътят на госпожа Мариета Космипилитска, улица „Куирмска“ 3, Анкх-Морпорк, „Стаи под наем на съвсем разумни цени“. Не, и ние не го разбираме. Както изглежда, всички тези слова са някакви житейски глупости от всекидневието.
Тик-так
Лу Цзе изслуша старшите монаси, облегнат върху дръжката на метлата. Изслушването беше изкуство, което усъвършенстваше с годините. Слушаш ли дълго и съсредоточено, хората ще ти кажат повече, отколкото смятат, че знаят.
— Сото е добър оперативен агент — вметна накрая. — Голям чудак, но и способен.
— Онова падане пролича дори в Мандалата — обясни Ринпо. — Момчето не е знаело нито едно от подходящите в случая действия. Сото твърдеше, че го е направило инстинктивно. Заяви, че не е виждал друг човек, стигнал по-близо до пълното зануляване. След не повече от час го качил на една кола, отправила се към планините. А след това цели три дни изпълнявал „Затварянето на цветчето“ в Гилдията на крадците, където момчето явно е подхвърлено в съвсем младенческа възраст.
6
Следва и продължението на историята. Послушникът, който възразил, че това било „някакво си олтарче на метач“, избягал от храма. Мълчаливият останал метач до края на живота си. А ученикът, който бързо прозрял неизбежната насока на историята, след няколко месеца усърдно метене и неспирни душевни терзания отишъл при Лу Цзе, коленичил и помолил да му бъде показан Правият път. Метачът без бавене го отвел в доджото на Десети джим, където има страховити устройства за обучение с множество назъбени остриета от рода на „клонг-клонг“ и „ау-леле“. Както гласи историята, Метачът отворил шкафче в дъното на залата, извадил метла и изрекъл тези слова: „Едната ръка