— А затварянето успешно ли е протекло?
— Разрешихме да бъде използван времевият въртящ момент на два Забавителя. Не е изключено шепа хора да имат бледи останки от спомени, но онази гилдия поначало е многолюдно и оживено място.
— Нито братя, нито сестри. И не познава родителската обич. Само братството на крадците — печално промълви Лу Цзе.
— Все пак е бил талантлив крадец.
— И аз бях готов да се обзаложа за това. На колко години е?
— Както изглежда, на шестнадесет или седемнадесет.
— Значи твърде пораснал, за да бъде научен.
Старшите монаси се спогледаха.
— Ние не можем да го научим на нищо — потвърди наставникът на послушниците. — Той…
Лу Цзе го прекъсна, вдигайки кльощавата си ръка:
— Позволи ми да позная. Вече знае всичко, нали?
— Сякаш му казваме нещо, което за миг се е изплъзнало от паметта му — добави Ринпо. — Скоро го обземат скука и гняв. Умът му не е изцяло при нас, ако питаш мен.
Лу Цзе се почеса по изцапаната от тютюн брадица.
— Загадъчно момче — промърмори замислено. — С вродена дарба.
— И се питаме… ишкам гърне, ишкам гърне, ишкам гърне… защо точно сега, в този момент? — намеси се игуменът, като дъвчеше крачето на мъничък дървен як.
— Но нима не е речено „Има си време и място за всичко“? — подхвърли Лу Цзе. — Впрочем, преподобни господа, вие преподавате на ученици от стотици години. Аз съм обикновен метач.
Разсеяно протегна ръка тъкмо когато якът изхвърча от непохватните пръстчета на игумена и хвана играчката насред полет.
— Лу Цзе — пак заговори наставникът на послушниците, — накратко казано, ние не можахме да научим и теб. Помниш ли?
— Но после открих своя Път — изтъкна Лу Цзе.
— Ще го учиш ли? — направо попита игуменът. — Момчето има нужда… ъмм бръмм… да открие себе си.
— Не е ли речено в писанията „Имам само две ръце“? — промърмори Лу Цзе.
Ринпо се озърна към наставника на послушниците.
Все още умислен, сякаш умът му блуждаеше другаде, Лу Цзе произнесе:
— Може да има само тук и сега. Защото в писанията е речено „Никога не вали, а се лее като из ведро“.
Ринпо май се озадачи, но го осени откровение.
— Кана! — доволно възкликна той. — И от нея не вали, а се лее като из ведро!
Лу Цзе натъжен завъртя глава.
— А пък звукът от пляскането с една ръка е „пл“. Така да бъде, ваше преподобие. Ще му помогна да намери някакъв Път. Имате ли да ми кажете още нещо, преподобни господа?
Тик-так
Щом Лу Цзе се върна в преддверието, Лобсанг се изправи, но колебливо, като че го досрамя да прояви уважение.
— Така, чуй сега правилата — подхвана Лу Цзе в движение, докато го подминаваше. — Първо, договаряме се, че няма да ми викаш „учителю“, иначе ще те нарека на някоя скапана буболечка. Не е моя работа да ти налагам послушание, ти сам ще си го наложиш. Защото не е ли речено в писанията „Туй нещо аз няма да го търпя и толкоз“? Прави каквото ти казвам и ще се погаждаме. Нещо да питаш?
— Какво? Искаш ме за свой ученик? — ахкаше Лобсанг, подтичвайки след него.
— Хич не искам ученици на моите години, ама бездруго ще ми бъдеш ученик, затова нека се опрем само на добрите страни в положението, бива ли?
— И ще ме научиш на всичко?
— Де да знам дали ще е „всичко“! Например не съм задълбавал много в минералогията откъм ползата й в криминалистиката. Ще те науча обаче на всичко, за което съм уверен, че ще ти послужи.
— Кога?
— Става късничко…
— Значи утре заран?
— О, преди зазоряване. Аз ще те събудя.
Тик-так
На известно разстояние от Академията на мадам Фраут се намираше Езотеричната улица, където бяха разположени немалко клубове на джентълмени. Би било проява на излишен цинизъм да изтъкнем, че там понятието „джентълмен“ се тълкуваше простичко — „човек, който може да си позволи годишна членска вноска от петстотин долара“. Освен това кандидатите трябваше да бъдат одобрени от мнозина други джентълмени, които също можеха да си позволят тази членска вноска.
Тамошните господа не понасяха лесно женска компания. Не се опитваме да намекнем, че бяха от онези господа, които си имаха свои клубове в съвсем друг квартал, обзаведени с далеч по-изискан вкус, и където цареше несравнимо по-голямо оживление. Тези господа бяха израснали и живели под напътствията и поученията на бавачки, гувернантки, икономки, майки и съпруги. След четири-пет десетилетия подобно всекидневие средностатистическият кротък джентълмен се предаваше и бягаше колкото се може по-учтиво в някой от клубовете, където можеше да прахоса следобеда, задрямал в дълбоко меко кресло, и то разкопчал горното копче на панталона си.7
7
Една от причините за въпросния навик беше храната, поднасяна в клубовете. Там джентълменът можеше да се наслади на всички тежки и безвкусни гозби, с които бе свикнал още от училищния пансион. Витамините оставаха за съпругите.