Смърт на мишките се покатери по рамката, впивайки нокътчета, застана отгоре и се взря нетърпеливо в Смърт. Куот изпърха към стъклото и клъвна веднъж отражението си. Според него винаги си струваше да провери дали не му е излязъл късметът.
— ПОКАЖИ МИ — промълви Смърт. — ПОКАЖИ МИ… МОИТЕ МИСЛИ.
Появи се шахмата дъска, само че триъгълна и толкова голяма, че се виждаше само най-близкият й ъгъл. Точно в този връх се намираше Светът на Диска, който едва се крепеше на ръба на невероятното и затова беше гранична зона. А щом има граница, случва се някой да я прекрачи. Понякога във Вселената се промъкват твари, които не се стремят да уредят по-добър живот за децата си и не жадуват чудесно бъдеще в ролята на берачи на плодове и домашни прислужници.
На всеки друг бял или черен триъгълник по дъската, чак до безкрая, стоеше малка сива фигурка, която много приличаше на празно закачулено наметало.
„Защо тъкмо сега?“ — питаше се Смърт.
Познаваше ги. Те не бяха някаква форма на живот. Те бяха форма на… неживот. Наблюдаваха как работи Вселената, бяха нейни чиновници, нейни ревизори. Те се грижеха колелата да се въртят, а камъните да падат.
И бяха убедени, че за да съществува нещо, то трябва да има място в пространството и времето. Човечеството се оказа за тях гадна потресаваща изненада. На практика то въплъщаваше онова, което няма свое място в пространството и времето — въображение, състрадание, надежда, история и вяра. Премахнеш ли тези неща, остава само някаква безопашата маймуна, която често пада от клоните на дърветата.
Следователно според тях притежаващите разум живи същества бяха отклонение. Тези създания разваляха спретнатата подредба. Ревизорите мразеха такива твари. И от време на време се мъчеха да поразтребят.
Предишната година астрономите из целия Диск наблюдаваха озадачени как звездите кротко се носят из небето, докато световната костенурка завива. Нямаше как да надникнат под Диска и да открият причината за това — прастарата глава на Великата А’Туин се подаде напред и с рязко движение на челюстите си почисти от небето астероида, който иначе щеше с точното си попадение да премахне веднъж завинаги нуждата от календари на Диска.
Светът можеше да се справи с толкова очевидни заплахи. Затова сивите наметала вече предпочитаха по-изтънчени и предпазливи набези в непреклонния си стремеж да имат Вселена, където не се случва нищо непредвидено.
Ефектът на задължителното падане на сандвича с маслото надолу беше нищожен, но несъмнен признак. Подсказваше, че онези са се разшетали. „Откажете се! — гласеше вечното им послание. — Превърнете се отново в бучици плът из океана. На бучиците лесно ще им видим сметката.“
Смърт знаеше, че голямата игра се води на много равнища. И често не е леко да разпознаеш играчите.
— ВСЯКА ПРИЧИНА ИМА СВОЕТО СЛЕДСТВИЕ — промълви на глас. — ЗНАЧИ ВСЯКО СЛЕДСТВИЕ ИМА СВОЯТА ПРИЧИНА. — Кимна на Смърт на мишките. — ПОКАЖИ МИ… НАЧАЛОТО.
Тик-так
Беше нощ през една люта зима. Мъжът затропа силно по задната врата на къщата и от ударите дебелият сняг се засмъква по покрива.
Момичето, което се възхищаваше на новата си шапка пред огледалото, посмъкна бездруго изрязаното си деколте още малко, за да разкрива прелестите й, в случай че посетителят е от мъжки пол. Чак тогава отиде да отвори.
На фона на сякаш премръзналите звезди се очертаваше силует. По наметалото му вече се трупаха едри снежинки.
— Вие ли сте госпожа Ог, акушерката? — попита човекът.
— Всъщност съм госпожица — гордо го поправи тя. — И освен това съм вещица, разбира се.
Тя посочи новата си черна шапка. Все още я носеше, дори когато беше сама в къщата.
— Трябва да дойдете веднага. Много е спешно.
Момичето като че изведнъж изпадна в паника.
— Да не е госпожа Тъкачева? Май щеше да й дойде времето след две-три сед…
— Дойдох отдалеч — осведоми я силуетът. — Казват за вас, че сте най-добрата в целия свят.
— Кой, аз ли?! Израждала съм само едно бебе! — призна госпожица Ог унило. — Лелчето е с доста по-голям опит от мен! И старата Мини Фортрайт! На госпожа Тъкачева щях да бабувам сама за пръв път, щото тя е широка кат гардер…
— Моля ви да ми простите. Няма повече да отнемам от времето ви.
Непознатият потъна в осеяните със снежинки сенки.
— Ей! — подвикна госпожица Ог. — Ей?
Но нямаше нищо освен стъпки. Прекъсваха по средата на затрупаната от сняг пътека…
Тик-так
Някой заудря силно по вратата. Госпожа Ог остави детето, което тъкмо настаняваше на коленете си, и отиде да вдигне мандалото.