Най-подбрана беше членската маса на клуба „Снобинс“, където властваше горе-долу следната атмосфера — нямаше никаква нужда Сюзън да прибягва до невидимост, защото знаеше, че мъжете тук изобщо не са в състояние да я съзрат или да повярват в присъствието й. В клуба не се допускаха жени освен по изключение съгласно член 34Б от устава. Този текст със забележимо нежелание позволяваше особите от женски пол в семейството или достойни омъжени дами на възраст над тридесет години да бъдат канени на чай в Зелената гостна от 15,15 до 16,30 часа следобед, стига там да присъства поне един представител на персонала. Условието беше в сила толкова отдавна, че повечето членове смятаха тези седемдесет и пет минути за единствения период през денонощието, когато на жените е разрешено да съществуват. Следователно всяка жена, забелязана в клуба по друго време, беше заблуда на въображението им.
В случая със Сюзън, облякла строгата си черна дреха на учителка и обула високи ботуши, чиито токове някак се удължаваха, щом пак станеше внучка на Смърт, може би налучкваха самата истина.
Тракането на токовете отекваше по мраморните подове, когато тя се запъти към библиотеката.
Тя още тънеше в недоумение защо Смърт започна да се мярка тук. Разбира се, той притежаваше много от достойнствата, присъщи на един джентълмен. Имаше свое имение в провинцията (е, да, далечна и тъмновата провинция), беше безукорно точен, отнасяше се любезно с всички срещнати (а рано или късно срещаше всекиго), обличаше се добре, макар и в твърде тъмни тонове, чувстваше се като у дома си във всякаква компания и беше прочут като добър ездач.
Единствено фактът, че беше Мрачният жътвар, малко разваляше иначе безукорния му образ.
Повечето тапицирани кресла в библиотеката бяха заети от доволни хора, погълнали обяда си, които използваха екземплярите на „Анкх-морпоркски вестник“ като малки палатки. Сюзън се огледа и откри вестника, под който се забелязваха долната половина на черно наметало и две костеливи стъпала. А и на креслото бе облегната коса. Тя повдигна широките листове.
— ДОБЪР ДЕН — поздрави я Смърт. — ТИ ОБЯДВА ЛИ?
— Дядо, защо се държиш така? Много добре знаеш, че ти никога не спиш.
— ТАКА СИ ПОЧИВАМ. ТИ ДОБРЕ ЛИ СИ?
— Бях добре, докато не се появи онова плъхче.
— НАПРЕДВАШ ЛИ В ПРОФЕСИЯТА? ЗНАЕШ, ЧЕ НЕ СИ МИ БЕЗРАЗЛИЧНА.
— Благодаря ти — смънка Сюзън. — Сега ми кажи защо…
— НИМА ИМА ВРЕДА ОТ РАЗМЯНАТА НА МАЛКО ЛЮБЕЗНОСТИ?
Тя въздъхна. Знаеше какво се крие зад техните дрязги и мисълта за това никак не я радваше. Беше мъничка, тресяща се и нажалена мисъл — всеки от двамата имаше само другия в целия свят. Ето, каза си го. Мисъл, която хлипа в носната си кърпичка.
Вярно, Смърт имаше и своя лакей Албърт. Разбира се, при него беше и Смърт на мишките, ако такава компания изобщо влизаше в сметките.
А пък Сюзън…
Е, тя беше отчасти безсмъртна и това напълно обобщаваше тегобите й. Имаше способността да вижда онова, което наистина съществува8, можеше да облича и съблича времето като мантия. Рамките, които ограничаваха останалите — например гравитацията, — важаха за нея само, ако тя пожелаеше. А колкото и да се опитваше, подобни особености се отразяваха зле на отношенията й с околните. Никак не е лесно да поддържаш връзки с хората, ако някаква частичка у теб ги вижда като временен сбор от атоми, които ще са се пръснали след няколко десетилетия.
По това имаше прилика с частичката у Смърт, за която не бе лесно да поддържа връзки с хората, започнеше ли да ги възприема като действителни същества.
Не минаваше ден, без тя да съжалява, че е обременена с толкова чудата наследственост. Но веднага се питаше какво ли е да крачиш из света, без да забелязваш скалите под краката си и звездите в небето, да имаш само пет сетива, да си почти сляпа и едва ли не глуха…
— ДЕЦАТА ДОБРЕ ЛИ СА? ХАРЕСА МИ КАК МЕ НАРИСУВАХА.
— Да. Как е Албърт?
— И ТОЙ Е ДОБРЕ.
… и изобщо да не се дразниш от размяната на любезности, не пропусна да добави наум Сюзън. В толкова препълнената Вселена обаче просто няма място за празни приказки.
— НАБЛИЖАВА КРАЯТ НА СВЕТА.