Сюзън почувства дребнаво, срамно и все пак странно утешаващо я злорадство, че виждаше Смърт толкова притеснен. Той сякаш се насилваше да разкрие ужасна семейна тайна.
— ДА. Ъ-Ъ… ТЯ СЕ ВЛЮБИ В ЕДИН ЧОВЕК…
— Ау, каква романтика — сопна се Сюзън.
Разбираше, че вече се държи детински, но пък животът й като внучка на Смърт се понасяше с големи усилия и понякога я обземаше непреодолимото желание да го дразни.
— АХА, ОПИТВАШ СЕ ДА ПОКАЖЕШ КОЛКО ЧЕПАТ ХАРАКТЕР ИМАШ — отегчено вметна Смърт.
— Между другото в древните епохи е гъмжало от такива истории — отбеляза тя. — Поетите все се влюбвали в лунните лъчи или в хиацинтите, или в каквото им падне, а пък богините…
— НО ТАЗИ ИСТОРИЯ Е ИСТИНСКА — прекъсна я Смърт.
— Всъщност колко истинска?
— ДАМАТА ВРЕМЕ РОДИ СИН.
— Как би могла да…
— ВРЕМЕ РОДИ СИН. ТОЙ ПРИНАДЛЕЖИ ПОВЕЧЕ НА СВЕТА НА СМЪРТНИТЕ. ПО ТОВА СИ ПРИЛИЧАТЕ.
Тик-так
Някой от членовете на Гилдията на часовникарите навестяваше Джереми веднъж седмично. Неофициално. Винаги имаше повод — да му възложат поръчки или да вземат готовите изделия, защото каквото и друго да говореха за момчето, в часовникарството беше гений.
Тези посещения бяха и ненатрапчив начин да проверяват пие ли си лекарството и забелязват ли се признаци на лудост.
Часовникарите бяха наясно, че от сложните механизми на човешкия мозък понякога изскача бурмичка. Членовете на гилдията обикновено бяха старателни хора, вечно се стремяха да постигнат нечовешка точност, а това си имаше своята цена. Възникваха проблеми. Не само пружинките се пренавиваха понякога. Комитетът на гилдията се състоеше, общо взето, от благи и сговорчиви мъже. И почти не проявяваха склонност към лукавство.
Доктор Хопкинс, секретарят на гилдията, се изненада, че вратата към магазина на Джереми му бе отворена от човек, който наглед е оцелял след твърде тежка злополука.
— Аз… ами дойдох да се видя с господин Джереми — успя да смотолеви.
— Да, гошподине. Гошподарят ши е у дома.
— А вие… хъм… сте?…
— Игор, гошподине. Гошподарят Джереми беше така добър да ме вземе на шлужба.
— За него ли работите?
Доктор Хопкинс огледа странното същество от главата до петите.
— Да, гошподине.
— Хъм… Да не сте се навъртал около особено опасни машини?
— Не, гошподине. Той е в работилницата.
— Господин Игор — подхвана доктор Хопкинс, щом влезе в магазина, — сигурно сте научил, че господин Джереми пие едно лекарство, нали?
— Да, гошподине. Чешто го шпоменава.
— И… хъм… здравословното му състояние е?…
— Добро, гошподине. Много е увлечен по швоята работа. Шъш шветнали очи и вирната опашка.
— Вирната опашка, значи? — смънка доктор Хопкинс. — Хъм… При господин Джереми обикновено не се задържат прислужници. Опасявам се, че метна часовник по главата на последния си помощник.
— Така ли, гошподине?
— Хъм… не е мятал часовник по вашата глава, надявам се.
— Не е мятал, гошподине. Държи ше шъвшем нормално — прецени Игор, човекът с четири палеца и шевове по цялата шия. Отвори вратата към работилницата. — Гошподин Джереми, дошъл е доктор Хопкинш. Ще направя чай.
Джереми седеше с изопнати рамене до масата и очите му искряха.
— А, докторе. Много мило, че се отбихте.
Доктор Хопкинс огледа набързо работилницата.
Имаше промени. Възголемичко парче стена от летви и мазилка, изписано и изчертано с молив, бе донесено отнякъде и сложено на триножник в единия край. Работните маси, обикновено осеяни с часовници в различен стадий на сглобяване, сега бяха покрити с кристални буци и парчета стъкло. Силна миризма на киселина насищаше въздуха.
— Хъм… нещо ново ли? — осмели се да попита доктор Хопкинс.
— Да — потвърди Джереми. — Изследвах свойствата на някои свръхплътни кристали.
Доктор Хопкинс си позволи въздишка на облекчение.
— А-а, геология… Превъзходно хоби! Много се радвам. Да знаеш, не е добре да мислиш само за часовници! — дружелюбно и с искрица надежда добави той.
Челото на Джереми се набръчка, сякаш мозъкът зад него се бореше с твърде непривична представа.
— Да — съгласи се след малко. — Знаете ли, че медният октират вибрира точно два милиона четиристотин хиляди седемдесет и осем пъти в секунда?
— Толкова много ли? — поклати глава доктор Хопкинс. — Брей…
— Така е. А известно ли ви е, че светлинният лъч, минал през кристален октивиум, се разлага само на три цвята?
— Колко интересно — отбеляза доктор Хопкинс и мислено се успокои, че положението можеше да е и по-лошо. — Хъм… дали се заблуждавам, или тук има някаква… остра миризма?