— От канализацията е — увери го Джереми. — Прочиствахме я. С киселина. Ето за какво ни е необходима киселина. За отпушване на тръбите.
— Тръбите, а? — примига доктор Хопкинс.
Не беше, образно казано, в свои води в света на канализацията.
Чу се пращене и синя светлина проникна за миг под вратата на кухнята.
— А твоят… прислужник Игор… С него всичко ли е наред?
— Да, докторе, благодаря за загрижеността. Впрочем той е от Юбервалд.
— О… Юбервалд е… много голям. Обширна страна.
Това беше първият от двата факта, които доктор Хопкинс знаеше за Юбервалд. Прокашля се неуверено и спомена втория факт:
— Чувал съм, че тамошните хора нерядко са особняци.
— Игор ме увери, че никога не е имал нищо общо с подобни хора — невъзмутимо сподели Джереми.
— Ами чудесно. Направо прекрасно. — Замръзналата усмивчица на Джереми вече лазеше по нервите на доктор Хопкинс. — Както виждам, по него… хъм… има много белези и шевове.
— Да. Културна особеност.
Доктор Хопкинс си отдъхна.
Опитваше се да открие най-доброто у всекиго, но животът в града стана толкова по-сложен в сравнение с момчешките му години, вече имаше джуджета, тролове, големи и дори зомбита. Не беше сигурен дали харесва това, което се случваше наоколо, но явно почти всичко спадаше към „културните особености“ на различните раси. Срещу такова нещо няма как да възразиш. И той не възразяваше. „Културните особености“ незнайно как решаваха проблемите, като всъщност обясняваха, че проблеми няма.
Светлината в пролуката под вратата угасна. Не след дълго Игор влезе с поднос, на който имаше две чаши чай.
Докторът беше готов да признае, че чаят е приятен, но от дъха на киселина в стаята му се насълзяваха очите.
— Е… хъм… докъде стигна с новите навигационни таблици?
— Желаете ли бишквитка ш джинджифил, гошподине? — попита Игор до ухото му.
— А-а… хъм… да. О, господин Игор, тези бисквити са изключително вкусни.
— Вземете ши още две, гошподине.
— Благодаря ви. — Доктор Хопкинс вече пръскаше трохи с всяка произнесена дума. — Навигационните таблици… — повтори той.
— Уви, нямах възможност да напредна в работата — призна Джереми. — Бях зает със свойствата на кристалите.
— Аха. Да. Ти вече спомена. Е, то се знае, ще ти бъдем много благодарни, колкото и време да отделиш по своя преценка — отстъпи доктор Хопкинс. — И ако не си против да чуеш мнението ми, радвам се да видя, че имаш ново увлечение. Прекаленото съсредоточаване върху едно нещо води до… хъм, събиране на зловредни течности в мозъка.
— Имам лекарство — напомни Джереми.
— Да, разбира се. Ъ-ъ… между другото, аз поначало трябваше да мина край аптеката днес…
Доктор Хопкинс извади от джоба си голямо, увито в хартия шише.
— Благодаря ви. — Джереми махна през рамо към лавицата отзад. — Както сам се убеждавате, предишното почти свърши.
— Да, предположих — подхвърли доктор Хопкинс, сякаш часовникарите не следяха бдително как спада равнището на течността в тези шишета. — Е, аз ще си вървя. Добре е, че се занимаваш с кристалите. Като момче колекционирах пеперуди. Великолепно е да си имаш хоби. С мрежичка и бурканче за консервация в ръце бяха щастлив като птичка в небето.
Джереми не преставаше да му се усмихва. Имаше лек намек за изцъкляне в тази усмивка.
Доктор Хопкинс допи набързо чая си и остави чашата на чинийката.
— Крайно време е да си тръгвам — смотолеви той. — Толкова работа имам… Няма да отвличам и теб от заниманията ти. Кристали, а? Прекрасни са. Такава радост за окото.
— Нима? — озадачи се Джереми. Поумува, сякаш решаваше дребна главоблъсканица. — О, да. Игра на светлината.
— Искрят — подсказа му доктор Хопкинс.
Игор чакаше до входната врата и кимна на доктор Хопкинс, който го попита тихичко:
— Сигурен ли сте за лекарството?
— Няма шъмнение, гошподине. Два пъти на ден го виждам да ши шипва по една шупена лъжица.
— Това е добре. Той може да… Понякога не се погажда с хората.
— Така ли, гошподине?
— Той е извънредно… хъм, придирчив на тема точност…
— Да, гошподине.
— … което е похвално, разбира се. Прекрасно нещо е точността. — Доктор Хопкинс изсумтя. — С мярка, разбира се. Е, желая ви приятен ден.
— И на ваш, гошподине.
Когато Игор се върна в работилницата, Джереми внимателно отсипваше от синия сироп в лъжица. Щом я напълни, изля течността в мивката.
— Проверяват, да знаеш — спомена на прислужника си. — И си въобразяват, че още не съм забелязал.
— Убеден шъм, че го правят добронамерено, гошподине.