— Опасявам се, че не мисля достатъчно ясно, когато пия лекарството. Дори смятам, че съм много по-добре без него, а ти какво ще кажеш? То ме нрави муден.
Игор потърси убежище в мълчанието. Опитът го убеждаваше, че много от най-великите открития бяха дело на хора, които си бяха побъркани според общоприетите представи. Затова все повтаряше, че отговорът на въпроса за лудостта зависи от гледната точка и ако надничаш към света през нахлупените на главата си гащи, всичко ти се струва прекрасно.
Обземаше го обаче тревога за младия господар Джереми. Той никога не се смееше, а Игор беше почитател на буйния маниакален кикот, който му вдъхваше увереност.
Откакто престана да пие лекарството, Джереми не започна (както би очаквал Игор) да бръщолеви несвързано и да крещи „Луд! Казват, че съм бил луд! Ще им дам аз да се разберат! А-ха-ха-ха!“. Само стана… по-съсредоточен.
А и тази усмивка… Игор не се стряскаше лесно, иначе не би могъл да застане пред огледалото, но у него наистина се прокрадваше леко безпокойство.
— Та докъде бяхме?… — промърмори Джереми. — А, да, я ми помогни.
Двамата преместиха масата. Под нея съскаха десетки стъкленици.
— Мощноштта не штига — отбеляза Игор. — Ошвен това, гошподине, не шме разположили огледалата доштатъчно добре.
Джереми дръпна покривалото от устройството върху тезгяха. Заблещукаха стъкло и кристали, и то доста чудновато. Както и Джереми откри предишния ден с новата острота в погледа си, дължаща се на грижливо изсипваните в мивката две супени лъжици дневно, някои ъгли в механизма изглеждаха сбъркани. А един кристал изчезна, щом го постави на мястото му, макар да нямаше съмнение, че още е вътре — личеше по отблясъците.
— Гошподине, вътре вше още има твърде много метал — недоволно промърмори Игор. — Предишният проект ше е провалил именно заради металната пружинка.
— Ще измислим нещо — обеща Джереми.
— А и домашно предизвиканите мълнии изобщо не могат да ше мерят ш иштиншките — заядливо увери Игор.
— И те ми стигат, за да проверя методите си.
— Да проверите методите ши… — намусено повтори Игор. — Извинете, гошподине, но никой Игор не „проверява методи“. Вържи го на операционната маша и го прашни ш една хубавичка мълния, това е нашият девиз. Така ше проверява.
— Игор, ти май не си доволен от нещо.
— Моля да ми проштите, гошподине. Климатът не ми понашя. Швикнал шъм ш чешти гръмотевични бури.
— Чувал съм, че някои хора дори имат нужда от гръмотевична буря, за да живнат — промълви разсеяно Джереми, докато внимателно променяше разположението на един кристал.
— А, и това го имаше, когато работех при барон Финкелщайн — потвърди Игор.
Джереми отстъпи крачка назад. Разбира се, устройството върху тезгяха не беше същинският часовник. Предстоеше му да се потруди усърдно (но виждаше всичко в завършен вид, щом затвореше очи), за да създаде часовника. Това беше само опитен образец, за да провери дали е на прав път.
А той беше на прав път. Знаеше си го.
Тик-так
Сюзън се върна по обзетите от вцепенение улици, настани се пред бюрото на мадам Фраут и се остави отново да потъне в потока на времето.
Изобщо не проумя как го постигаше. Просто успяваше. За останалия свят времето не спираше, за нея също — само че тя някак влизаше в примка от време и всичко друго си беше все същото, докато тя не си свърши работата. Поредната наследена семейна черта. Най-гладко минаваше, ако не се замисляше излишно, досущ като при ходене по въже. Впрочем вече си имаше други теми за размисъл.
Мадам Фраут отмести поглед от лавицата над камината, където нямаше никакво плъхче.
— О, изглежда се е махнало…
— Мадам, вероятно е било зрителна илюзия — успокои я Сюзън.
„Повече принадлежал към света на смъртните. По това сме си приличали…“
— Да, ъ-ъ… разбира се…
Мадам Фраут някак нахлупи очилата на носа си, въпреки че верижката си остана оплетена в копчето. Така сама се закотви към собствения си бюст, но беше по-готова да се пръсне, отколкото да дърпа непохватно верижката.
Сюзън беше способна да лиши от самообладание и планински ледник. Не беше нужно да прави друго, освен да седи кротко и да гледа учтиво и отзивчиво.
— Мадам, всъщност какво искахте да ми кажете? Лошото е, че оставих класа си да се занимава по алгебра, а децата започват да шумят, щом решат задачите.
— Алгебра ли? — попита мадам Фраут, по неволя вторачена в бюста си, което никой друг не бе правил досега. — Но тя е твърде трудна за седемгодишни деца!
— Вярно е, но не им казах това и те още не са го открили самостоятелно. — Сюзън реши, че е време да се заеме с другата си работа. — Мадам, сигурно ме извикахте заради моята молба?