— Ами, точно това се канеше да направиш. Направо те чувах как си го мислиш.
Беше възможно да постигне някакво разбирателство със Смърт на мишките, стига да го смята за някакво миниатюрно подобие на Джейсън.
Шкафът с помощните материали! Едно от величавите бойни полета в историята на класната стая редом с къщичката за игра. Но временното притежание на къщичката все някак се уреждаше от само себе си, без Сюзън да се намесва. От нея се искаше само да е готова с мазило за рани, носна кърпичка и умерено съчувствие към победените. А за шкафа с помощните материали войната беше безмилостна. Вътре имаше бурканчета с боички на прах, купчинки листове, кутийки с пастели и по-стряскащи предмети като резервен панталон за Били, въпреки че той правеше всичко по силите си. Съдържаше и Ножицата, която според наложените на класа правила се смяташе за нещо по-страшно от Световен унищожител. Разбира се, там бяха и кутийките със звездите. В шкафа можеха да бъркат само Сюзън и — най-често — Винсънт. Въпреки неуморните и изобретателни усилия на Сюзън (не си послужи единствено с пряка измама), той неизменно оставаше официалният „отличник по всичко“. Всеки ден стигаше до мечтаната награда — отваряше шкафа с помощните материали, изваждаше моливите и ги раздаваше. За другите в класа и особено за Джейсън шкафът представляваше вълшебна страна, в която се стремяха да проникнат при първия нищожен шанс.
„Честно казано — призна си Сюзън, — щом усъвършенстваш изкуството да отбраняваш шкафа с помощните материали, да надхитриш Джейсън и да опазиш домашния любимец на класа жив до края на срока, овладяла си поне наполовина учителското майсторство.“
Тя подписа дневника, поля окаяните растения в саксиите по перваза, отиде да донесе хрускави зелени листенца от живия плет за насекомите, които наследиха мястото на Хенри Хамстера (избрани поради свойството да не им личи много дали са живи или мъртви), прибра още няколко разпилени пастелчета и се взря в столчетата из класната стая. Понякога я вадеше от равновесие фактът, че почти всичките й познати едва достигат метър на ръст.
Изобщо не беше уверена, че си струва да се довери на дядо си в такива моменти. Всичко се въртеше около Правилата. Той не можеше да се намесва, но познаваше добре слабостите й и успяваше да я провокира и да я накара да излезе в света…
„Някой като мен.“ Да, умееше да събуди любопитството й.
„Някой като мен. Изведнъж някъде в света се появява опасен часовник и ненадейно ми се казва, че имало някой като мен.“
„Някой като мен. Само че не съвсем като мен. Аз поне познавах родителите си.“
Бе изслушала разказа на Смърт за високата тъмнокоса жена, която броди от стая в стая по безкрайния си стъклен палат и ридае за детето, което е родила и може да вижда всеки ден, но не и да го докосне…
„И откъде да започна?“
Тик-так
Лобсанг трупаше знания. Научи, че всяка стая има най-малко четири ъгъла. Научи, че метачите започват работа, щом небето просветлее достатъчно, за да се вижда прахолякът, и продължават до залез-слънце.
Като учител Лу Цзе беше умерено търпелив. Винаги показваше къде Лобсанг не се е представил удовлетворително в метенето.
След първите изблици на гняв и преглътнатите подигравки на доскорошните му съученици Лобсанг откри, че този труд си има своето очарование. Ден след ден се изнизваха под метлата му…
… докато мозъкът му превключи едва ли не с щракане и той реши, че му е дошло до гуша. Доизмете своята част от коридора и намери Лу Цзе, който обикаляше една тераса, размахал метлата.
— Метачо?
— Кажи, момко.
— Какво се опитваш да ми внушиш?
— Извинявай, не те разбрах.
— Не съм си представял, че ще бъда… метач! Ти си Лу Цзе! Очаквах да бъда ученик на… ами на героя!
— Тъй ли? — Лу Цзе се почеса по брадичката. — Олеле… Да му се не види. Разбрах какво те мъчи. Да беше казал по-рано. Защо мълча досега? Аз почти не се занимавам с тези неща напоследък.
— Не се занимаваш ли?!
— Всички онези игрички с историята, намесата, объркването на хората… Вече не го правя. Да си призная, поначало не бях убеден, че е редно да го вършим. Не. Метенето много ми допада. Има нещо… истинско в приятно чистия под.
— Това е изпитание, нали? — изведнъж охладня гласът на Лобсанг.
— О, да.
— Да знаеш, номерът ми е ясен. Учителят нарежда на ученика да върши черната работа, а накрая — гледай ти! — ученикът всъщност попивал велика мъдрост… Ама аз не мисля, че изобщо научавам нещо, освен че хората много цапат и хич не ги е грижа за метачите.
— И това не е лоша поука — увери го Лу Цзе. — Нима не е речено в писанията „Усърдният труд никому не е навредил“?