— В кои писания е речено това, Лу Цзе? — сопна се Лобсанг, защото вече не можеше да сдържа яда си.
Лицето на метача грейна.
— Аха! Може би ученикът вече е готов да учи. Да смятам ли, че щом не искаш да изучаваш Пътя на Метача, предпочиташ Пътя на госпожа Космипилитска?
— Коя?!
— Метохме добре. Да отидем в градината. Нима не е речено в писанията „Полезно е да излизаш на чист въздух“?
— Тъй ли е речено? — промърмори Лобсанг, който още не проумяваше нищичко.
Лу Цзе извади малко оръфано тефтерче от джоба си.
— Да, тук — посочи го. — Знам го наизуст.
Лу Цзе търпеливо нагласи мъничкото огледалце, за да насочва по-благоприятно слънчевите лъчи към една планина-бонсай. Мънкаше си фалшиво някаква мелодийка.
Лобсанг, седнал със скръстени крака на каменните плочи, предпазливо отгръщаше пожълтелите листове на прастарото бележниче, на чиято корица бе изписано с избледняло мастило „Пътят на госпожа Космипилитска“.
— Е? — обади се по някое време Лу Цзе.
— В Пътя има отговор за всичко, нали?
— Да.
— Щом е така… — Лобсанг кимна към вулканчето, което мирно и тихо бълваше струйка дим. — Защо това е действащ вулкан? Та той е сложен на чиния!
Лу Цзе впери напрегнат поглед напред, устните му се размърдаха.
— Страница седемдесет и шеста, струва ми се.
Лобсанг намери страницата.
— „Защото“ — прочете на глас.
— Добър отговор — кимна Лу Цзе, като поглаждаше нежно миниатюрна канара с четчица от камилски косми.
— Само „защото“ ли, Метачо? Без причина?
— Причина ли? Каква причина търсиш в една планина? Докато годинките се трупат на гърба ти, ще научиш, че повечето отговори накрая се свеждат до „защото“.
Лобсанг си замълча. Трудно му беше да вникне в тази „Книга за Пътя“. Много му се искаше да изтърси: „Лу Цзе, прилича ми на книжка с любимите поучения на една стара дама. Те така си приказват. Що за коан е например «Няма да заздравее по-бързо, ако го човъркаш» или «Дояж си порцията, за да ти се накъдри косата», или «Всичко идва в ръцете на човека, който умее да чака»? Листчета с такива лафове слагат в сладкишите за Прасоколеда!“
— Наистина ли? — осведоми се Лу Цзе, който наглед не можеше да се откъсне от своята планина.
— Нищо не съм казвал.
— А, значи ми се е причуло. Липсва ли ти Анкх-Морпорк?
— Да. Там не ми се налагаше да мета подове.
— Биваше ли те като крадец?
— Аз бях крадец за чудо и приказ!
Ветрецът довя ухание на черешови цветчета и Лу Цзе си рече, че щеше да е по-хубаво, ако поне веднъж можеше да си набере зрели череши.
— Бил съм в Анкх-Морпорк — сподели той, изправи се и отиде при съседната планина. — Нали си виждал хората, които идват тук?
— Да — потвърди Лобсанг. — Всички им се присмиват зад гърба.
— Я гледай… — извиха се веждите на Лу Цзе. — Та нали са изминали хиляди километри в търсене на истината?
— А нали Уен е казал, че ако истината изобщо може да се намира някъде, значи се намира навсякъде?
— Браво на теб. Явно все пак си научил нещичко. Но навремето започна да ми се струва, че според всички други до истината трябва да се извърви дълъг път. И аз реших да отида в Анкх-Морпорк. Останалите прииждаха насам и за равновесие аз пък тръгнах натам.
— Там ли си търсил просветление?!
— Не. Мъдрият човек не търси просветление, а чака то да го споходи. Докато чаках, надявах се търсенето на недоумение да бъде по-забавно — обясни Лу Цзе. — В края на краищата просветлението започва там, където свършва недоумението. Открих недоумението. Открих и някакво просветление. Например не бях се и огледал, тъй да се каже, а в една тъмна уличка неколцина се опитаха да ме отърват от грижите за малкото ми вещи. Дадоха ми безценен урок колко е безполезно да притежаваш материални блага.
— Но защо тъкмо в Анкх-Морпорк? — чудеше се Лобсанг.
— Обърни на последната страница — посъветва го Лу Цзе.
Лобсанг погледна в края на тефтерчето.
— Ама това е някаква обява от Гилдията на търговците: „В Анкх-Морпорк има всичко!“. — Вторачи се в засмения Лу Цзе. — И ти си помисли, че…
— Ах, аз съм стар и простоват, затова разбирам — отвърна метачът. — Ти пък си млад и сложен. Нали и Уен е виждал знамения в завъртулките из паничката с каша и в полета на птиците? А тези слова дори бяха написани. Все пак е мъчничко да разчетеш полета на птиците, което не може да се каже и за думите. И след като бях търсил цял живот, най-сетне зърнах началото на Пътя. На моя Път.