— Значи си отишъл чак в Анкх-Морпорк… — смънка Лобсанг.
— И се озовах с безметежен дух, макар и с опразнени джобове, на улица „Куирмска“ — продължи метачът, усмихвайки се кротко на спомените. — Зърнах табела на един прозорец — „Стаи под наем“. Така срещнах госпожа Космипилитска, която ми отвори вратата, щом почуках. Подвоумих се, защото не знаех добре езика, а тя ми се сопна: „Нямам цял ден за губене, ако искаш да знаеш.“ Повтори почти дословно думите на Уен! Незабавно прозрях, че съм намерил каквото търсех! Денем миех чинии в една гостилница за надница от двадесет пенса и колкото огризки успея да излапам. Вечер помагах на госпожа Космипилитска да разтреби къщата и се вслушвах внимателно във всичко, изречено от нея. Тя имаше вродена дарба на метач с превъзходни ритмични движения, а мъдростта й беше безгранична. Още на втория ден чух от нея изреченото от Уен, след като той вникнал в истинската същност на времето! Помолих я да посмъкне малко от наема, защото аз — разбира се — не спях на леглото, а тя ми отговори: „Не съм родена вчера, господин Цзе!“ Изумително! А беше немислимо да е чела Светите писания!
Лицето на Лобсанг беше много забавна гледка.
— „Не съм родена вчера“ ли?!
— А, да, ти си послушник отскоро и не си стигнал дотам — сети се Лу Цзе. — Уен заспал в една пещера и насън му се явила дамата Време. Разкрила му, че Вселената вечно се пресътворява секунда след секунда, а миналото е само спомен. После той излязъл от пещерата в обления от светлина истински нов свят и промълвил „Не съм бил роден… вчера“!
— Да, бе — сепна се Лобсанг. — Само че не е съвсем същ…
— Ах, госпожа Космипилитска… — Очите на Лу Цзе се замъглиха. — Как умееше тази жена да поддържа чистота! Ако тя беше метач тук, не би позволила никому дори да стъпва по подовете! Ами къщата й! Същински дворец! Чисти чаршафи на всеки две седмици! И как готвеше… Дори за да вкуси нейния боб на препечени филийки, човек охотно би дал цял вселенски цикъл!
— Ъ-хъм… — усъмни се Лобсанг.
— Останах там три месеца, метях дома й, както подобава на ученик, а после се върнах тук, прозрял ясно Пътя, който ми предстои.
— Ами… ъ-ъ, всички онези истории за теб…
— О, самата истина са. Е, повечето, де. Има и преувеличения тук-там, но е вярно. Общо взето.
— А онази за твърдината в Мунтаб, пашата и рибешката кост?
— О, да.
— Но как си се промъкнал на място, където и половин дузина обучени въоръжени мъже не биха успели?…
— Аз съм дребничък човечец с метла на рамо — простичко обясни Лу Цзе. — Всеки цапа и ръси боклук, значи иска да му бъде почистено. Какво лошо да очаква от човек с метла в ръцете?
— Моля?! Това ли било?
— Е, останалото опираше до готварското изкуство. Пашата не беше добър човек, затова пък нямаше спиране, когато видеше пирог с риба на масата.
— Значи никакви бойни изкуства? — промърмори Лобсанг.
— Те са последното средство. Историята се нуждае от пастири, а не от касапи.
— Владееш ли окидоки?
— Всевъзможни заешки подскоци, нищо повече.
— Шиитаке?
— Ако толкова ми се прииска да забивам изпъната длан в горещ пясък, ще отида на морския бряг.
— Така-онака?
— Жалко за потрошените тухли.
— Туйнегомога?
— Току-що си го измисли.
— Тунг-пи?
— Означава „сприхаво подреждане на цветя“.
— Ами дежа-фу?
Най-сетне Лобсанг дочака някаква реакция. Веждите на Лу Цзе пак се извиха.
— Дежа-фу ли? И до теб ли стигна мълвата? Ха! Никой от тукашните монаси не владее дежа-фу. Веднага щях да науча, ако имаха подобни умения. Виж какво, момко, насилието е за насилниците. В повечето напечени положения и дръжката на метлата върши работа.
— Само в повечето ли? — с нескрито ехидство попита Лобсанг.
— Охо… Ясно. Значи желаеш да се изправиш срещу мен в доджото? Това е прастара истина — когато ученикът е готов да победи, учителят повече не може да крие нищо от него, защото времето на ученичеството е изтекло. Е, искаш ли да учиш?
— А-а, знаех си аз, че имало какво да се научи!
Лу Цзе се изправи.
— Защо точно ти? — промълви замислено. — Защо точно тук? Защо точно сега? „Има си време и място за всичко.“ Но защо това време и това място? Щом ще те водя в доджото, ти пък ще ми върнеш онова, което открадна от мен! Незабавно!
Сведе поглед към масичката от тиково дърво, на която се занимаваше със своите планини.
Лопатката беше там.
Няколко черешови цветчета паднаха полека на земята.
— Разбирам… Толкова ли си бърз? Изобщо не видях как го направи.