Лобсанг не продума.
— Това е дребна вещ без никаква стойност — изтъкна Лу Цзе. — Моля те, кажи ми защо я взе.
— За да проверя дали ми е по силите. Скучаех.
— Аха… Ами да видим ще можем ли да направим живота ти малко по-интересен. Нищо чудно, че те наляга досада, щом вече умееш да цепиш времето чак дотам. — Лу Цзе въртеше лопатката в ръцете си. — Много си бърз… — Наведе се и издуха опадалите цветчета от едва забележим ледник. — Цепиш времето с бързината на монах от Десети джим. А едва си започнал подготовката. Сигурно си бил страхотен крадец! Но сега… Ох, трябва да застана срещу теб в доджото…
— Няма нужда! — възкликна Лобсанг, защото Лу Цзе изглеждаше уплашен и унижен, дори някак по-дребен и крехък.
— Настоявам — натърти старецът. — Да приключим веднага с това. Защото в писанията е речено „Не оставяй днешната работа за утре“ — едно от най-задълбочените прозрения на госпожа Космипилитска. — Въздъхна и погледна нагоре към великанската статуя на Уен. — Я го виж. Ама че момък е бил, а? Изпаднал в такова блаженство, че чак загърбил Вселената. Виждал миналото и бъдещето, слети в жива личност, написал „Книги на историята“, за да ни подскаже как трябва да върви всичко. Не можем дори да си представим какво са видели тези очи. И нито веднъж през живота си не е вдигнал ръка срещу човек.
— Слушай, аз наистина не искам…
— Разглеждал ли си другите статуи? — прекъсна го Лу Цзе, сякаш забравил за доджото.
Лобсанг се озърна разсеяно. На каменната тераса, обикаляща отвсякъде градината, се редяха стотици по-малки изваяния, повечето издялани от дърво и ярко нашарени. Фигури с повече очи от краката, повече опашки от зъбите, чудовищни съчетания от риби, октоподи, тигри и пащърнаци. Твари, скалъпени надве-натри, все едно творецът на Вселената е изсипал на пода сандъчето си с резервни части и ги е събрал накуп. Изображения на същества, боядисани в розово, оранжево, пурпурно и златисто, зяпаха сляпо към долината.
— А, ти за дхлангите ли говориш… — промърмори момчето.
— Да, демоните. Някои ги наричат и така. Игуменът пък ги нарича Враговете на съзнанието. Да знаеш, Уен е написал цял свитък за тях. И твърди, че онези са най-лошите.
Метачът посочи дребна фигурка, закачулена в сиво наметало. Наглед статуята не си беше на мястото сред този карнавал на кошмарни израстъци.
— Не личи да е много опасна — проточи Лобсанг. — Виж какво, Метачо, нямам никакво желание да…
— Тварите с уж безобиден вид могат да се окажат голяма заплаха — осведоми го Лу Цзе. — Точно защото изглеждат безопасни. И в писанията е речено: „Книгата не се познава по корицата“.
— Лу Цзе, изобщо не искам да се бия с теб…
— Да, де, от своите наставници ще чуеш, че напреднеш ли в бойните изкуства, ще можеш да цепиш времето. Донякъде е вярно — продължи Лу Цзе, без да го слуша. — Но същото важи и за метенето, както вероятно си се убедил. Уен ни е заръчал винаги да търсим съвършения миг. Жалко, че хората са толкова настървени да ритат други хора по вратовете.
— Но аз не съм ти отправял предизвикателство, само исках да ми покажеш…
— Точно това ще направя. Хайде, да вървим. Вече имаме уговорка. Нали съм си изкуфял дъртак…
Най-близо беше доджото на Десети джим. Завариха го почти опустяло, само двама монаси се мяркаха като неясни сенки, докато подскачаха пъргаво по рогозките и усукваха времето около себе си.
Лобсанг знаеше, че Лу Цзе е прав. Времето е средство и възможност. Възможно е да се научиш как да го забавяш или ускоряваш. Така някой монах успява да мине спокойно през тълпата, но и да се движи толкова бързо, че никой да не го види. Или пък застава неподвижно за броени секунди, обаче наблюдава лудешката гонитба на слънцето и луната в небето. Или вмества цял ден медитация в една-единствена минута. Тук, в тази долина, денят продължаваше вечно. И цветчетата никога не узряваха в череши.
Смътните силуети се превърнаха в двама смутени монаси, щом зърнаха Лу Цзе. Той им се поклони.
— Смирено ви умолявам да се възползвам замалко от това доджо, за да ме поучи моят ученик колко глупав може да бъде един старец.
— Аз обаче не съм искал да… — подхвана Лобсанг.
Лу Цзе го сръга с лакът в ребрата. Монасите се взираха неспокойно в метача.
— Доджото е на твое разположение, Лу Цзе — смънка единият.
Монасите излязоха припряно, като начесто се препъваха, озъртайки се.
— Тук учат как да управляват времето — започна Лу Цзе, вторачен в гърбовете им. — Бойните изкуства са помощно средство и нищо друго. Поне така са замислени. Дори в света извън тези стени, един опитен човек може да долови при сбиване колко гъвкаво става времето. Тук усъвършенстваме това умение. Сгъстяваме времето, разтегляме го. Улавяме мига. А изритването на нечии бъбреци през носа на човека е само глупашко нежелано последствие от всичко това.