— Девет и четвърт.
— Нима? Откъде знаеш?
— Невенът се е отворил, песъчарката се отваря, поветицата се е затворила, козята брадица се затваря.
— Сам ли разгада цветния часовник?
— Да. Всичко се набива на очи.
— Брей… А по кое време се отваря бялата водна лилия?
— В шест сутринта.
— Значи си идвал да наблюдаваш?
— Да. Ти си засадил тази градина, нали?
— Тя е един от… дребните ми приноси.
— Прекрасна е.
— Но не е кой знае колко точна в тъмните часове. Твърде малко от растенията, цъфтящи нощем, могат да се прихванат тук. Няма ги нощните мушици, нали разбираш…
— Времето би искало да бъде мерено точно така — промълви Лобсанг.
— Сериозно? Разбира се, аз не мога да отсъдя по въпроса. — Лу Цзе стисна папироската с два пръста и я пъхна зад ухото си. — Е, да отидем все пак. Дано са престанали да се надвикват. Готов ли си пак да се вгледаш в Мандалата?
— О, всичко ще бъде наред, аз… дори забравих за случката.
— Я гледай… А преди миналия път дори не я бе виждал. Времето си прави какви ли не забавни шеги с всички ни. Например веднъж и аз… — Лу Цзе млъкна и се взря в своя ученик. — Как си? Май пребледня.
Лицето на Лобсанг се сви в гримаса и той тръсна глава.
— Имаше… нещо необичайно. — Посочи с неясен жест равнините, ширнали се в синьо-зелена черга на хоризонта. — Нещо ей там…
Стъкленият часовник. Огромният стъклен палат и в него — където не биваше да го има — стъкленият часовник. Всъщност едва присъстваше тук — виждаше се като трепкащи линии насред въздуха, сякаш е възможно да уловиш искрящия отблясък от някаква повърхност, без повърхността да я има.
Всичко тук беше прозрачно — изящни кресла, маси, вази с цветя. Чак сега му хрумна, че думата „стъкло“ е неподходяща. „Кристал“ звучеше по-уместно или пък „лед“ — тънкият, безупречно гладък лед след внезапно застудяване. Предметите се различаваха само по очертанията си.
И през далечните стени виждаше стълби. Нагоре, надолу, встрани — стъклените стаи продължаваха в безкрая.
Но всичко това му беше познато незнайно защо. Чувстваше се като у дома си.
Един звук изпълни стъклените стаи. Острите ясни тонове стихваха из тях, сякаш влажен пръст ги изтръгваше от ръба на кристална чаша. Долавяше се и смътно движение — мъглица във въздуха отвъд прозрачните стени, променлива и трептяща… и тя го гледаше…
— Какво би могло да дойде оттам? — попита Лу Цзе. — И защо да е необичайно?
Лобсанг замига. Това място всъщност беше странното, в този скован от устойчиви форми свят…
Чувството избледня.
— Ами ей така — необичайно. Усетих го за миг — смънка момчето.
Бузата му беше мокра. Вдигна ръка и докосна влажното петно на кожата си.
— Да знаеш, всичко е заради гранясалото масло от як, което слагат в чая, открай време им разправям — заяви Лу Цзе. — Госпожа Космипилитска никога… А, това вече е необичайно — отметна глава той.
— Какво, какво?! — стресна се Лобсанг.
Зяпна недоумяващо мокрите си пръсти, после безоблачното небе.
— Някой забавител ускорява извънредно.
Метачът леко завъртя глава.
— Нищо не чувам!
— Не се чува, а се долавя. Не усещаш ли трептенето през сандалите си? Опа-а, още един… и още един. Не можеш ли да го усетиш? Този е… този е старият Шестдесет и шести, тъй и не успяха да го уравновесят достатъчно. Олеле… Виж цветята. Непременно погледни цветята!
Лобсанг се обърна.
Еделвайсът се отваряше. Кострецът се затваряше.
— Има изпускане на време — осведоми го Лу Цзе. — Я се заслушай! Вече ги чуваш, нали? Изливат време напосоки! Ела!
Както е написано във „Втори свитък на Уен Вечно изненадания“, Уен Вечно изненадания издялкал първия Забавител от дънера на едно дърво уамуам, издълбал някакви символи по него, сложил му бронзова ос и извикал ученика си Дръвчо.
— О, колко е хубав, учителю! — възхитил се Дръвчо. — Молитвен барабан ли е?
— Изобщо не служи за толкова сложни цели. Само съхранява и премества времето.
— Толкова ли просто било?
— А сега ще проверя дали работи.
Уен завъртял половин оборот с дланта си.
— О, колко е хубав, учителю! — възхитил се Дръвчо. — Молитвен барабан ли е?
— Изобщо не служи за толкова сложни цели. Само съхранява и премества времето.
— Толкова ли просто било?
— А сега ще проверя дали работи.
Този път Уен завъртял Забавителя по-малко.
— Толкова ли просто било?
— А сега ще проверя дали работи.
Уен само раздвижил барабана наляво-надясно.