И последните две щори в редиците се затвориха.
Лу Цзе рязко отпусна ръка.
— Сега! Изключи таблото! Никой да не пипа нищо!
За миг в залата се възцари гробна тишина. Монасите гледаха със затаен дъх.
Това беше миг извън времето, миг на съвършеното равновесие.
Тик-так
И в този безкраен миг призракът на господин Шобланг, за когото сценката беше размита и смътна, сякаш я гледаше през марля, промълви:
— Но това си е направо невъзможно! Видя ли, а?
— КАКВО ДА ВИДЯ? — уточни мрачната фигура до него.
Шобланг се обърна.
— А-а… — Добави с внезапна увереност: — Ти си Смърт, нали?
— ДА. СЪЖАЛЯВАМ ЗА ЗАКЪСНЕНИЕТО.
Духът, доскоро познат като монаха Шобланг, се вторачи в купчинката прах, останала от телесното му вместилище през последните шестстотин години.
— И аз съжалявам, че се позабавих — призна си и смуши с лакът Смърт.
— МОЛЯ?
— Е, ясно ти е… Доста животец навъртях в това тяло. Шегичка, де.
Смърт кимна.
— АХА. ВСЪЩНОСТ, ГОСПОДИН ШОБЛАНГ, ТИ ХЕМ СЕ ЗАБАВИ, ХЕМ ПОДРАНИ. ШЕГИЧКА, ДЕ.
— Моля?
— УМРЯ ПРЕЖДЕВРЕМЕННО.
— Ами да, и аз бих казал същото!
— А ИМАШ ЛИ ПРЕДСТАВА ЗАЩО СЕ СЛУЧИ? ТОВА Е ТВЪРДЕ НЕОБИЧАЙНО СЪБИТИЕ.
— Знам само, че барабаните се отплеснаха и май отнесох голям заряд, когато един от тях мина на свръхскорост. Но какво ще кажеш за това хлапе? Гледай как ги направлява, все едно са танцова трупа! Ех, ако ми беше ученик! Какви ги дрънкам?! Аз бих имал на какво да се поуча от него!
Смърт се вгледа.
— ЗА КОГО ГОВОРИШ?
— За онова момче на площадката, не го ли виждаш?
— ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ НЕ МОГА ДА ВИДЯ НИКОГО НА ПЛОЩАДКАТА.
— Какво?! Ей го, бе, точно пред теб! Направо ще ти извади оч… Вярно, ти пък нямаш очи…
— ВИЖДАМ КАК СЕ МЕСТЯТ ТЕЗИ ЦВЕТНИ ШПУЛКИ…
— А според теб кой ги движи? Та ти си Смърт! Нали уж виждаш всекиго?!
— ДА, ВСЕКИГО… КОГОТО СЕ НАЛАГА ДА ВИЖДАМ.
— Ъ-хъм — прокашля се Шобланг.
— О, ДА… ДОКЪДЕ БЯХМЕ СТИГНАЛИ?
— Слушай, щом съм… ами подранил… ти не би ли могъл?…
— ВСИЧКО СЛУЧИЛО СЕ ОСТАВА.
— Що за философия е тази?
— ЕДИНСТВЕНАТА, КОЯТО ВЪРШИ РАБОТА. — Смърт извади животомер изпод наметалото си и го погледна. — КАКТО ВИЖДАМ, ЗАРАДИ ТОЗИ НЕОЧАКВАН ПРОБЛЕМ НЕ ТИ ПРЕДСТОИ ПРЕРАЖДАНЕ ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ. ИМАШ ЛИ КЪДЕ ДА СЕ ПРИЮТИШ?
— Да се приютя ли? Ами че аз съм мъртъв! Не е същото като да загубиш ключа от дома си! — разсърди се Шобланг, който вече избледняваше.
— ДАЛИ НЕ МОЖЕШ ДА СИ УРЕДИШ ПО-РАННО РАЖДАНЕ?
Шобланг изчезна.
И във вечния миг Смърт се обърна да огледа още веднъж залата с въртящите се цилиндри…
Тик-так
Барабанчето от креда се завъртя отново с тихо проскърцване.
Един по един и дъбовите Забавители набираха скорост, за да поемат все по-голямото натоварване. Този път нямаше писък и вой на прегрети основи. Въртяха се бавно като поостарели балерини — ту в едната посока, ту в другата, за да уравновесяват товара, докато милиони хора във външния свят огъват и усукват времето. Скрибуцането напомняше за някогашните клипери, заобикалящи Бурния нос с попътен вятър в платната.
После изпъшкаха каменните цилиндри, поели онова, което беше непосилно за по-дребните им подобия. В скрибуцането се вплете и боботене, но доста по-умерено отпреди…
Лу Цзе внимателно отпусна ръка и се изправи.
— Чистичко, спретнато разтребване — установи той. — Всички се потрудихте здравата. — Погледна задъханите слисани монаси и повика с жест най-старшия. Извади оръфана папироска от склада зад ухото си и подхвана: — Я ми кажи, Овнеблъс Ръкоздрав, според теб какво се случи преди малко?
— Ами-и… имаше изблик, който излезе изпод…
— Не, бе, не. Питам за по-късно — прекъсна го Лу Цзе и драсна кибритена клечка в подметката на сандала си. — Виж какво, аз пък не мисля, че вие, момци, търчахте безцелно като заклани кокошки, а един послушник се качи на площадката и извърши най-ловкото, най-плавното повторно уравновесяване, на което някога съм бил свидетел. Немислимо е да се случи, защото такива неща просто не може да има. Е, прав ли съм?
Монасите в Залата на забавителите не бяха сред най-прозорливите политически играчи в манастира. Тяхната работа беше да поддържат, да смазват, да възстановяват и да изпълняват нарежданията на човека, който стои на площадката. Челото на Овнеблъс Ръкоздрав се набръчка.
Лу Цзе въздъхна.
— Чуй какво се случи според мен — подхвана той услужливо. — Вие, момци, се оказахте подготвени за произшествието… нали?… и направо сащисахте мен и този младеж с практическите умения, които всички показахте. Игуменът ще пусне няколко щастливи мехурчета, когато научи. И на вечеря бихте могли да очаквате още по няколко момо в своите тугпа, ако схващаш накъде бия.