— Скръбна вест. Знам, че беше твой приятел.
— Не биваше да го сполети такъв край — мърмореше си метачът. — Не биваше.
— Овладей се, Лу Цзе. Скоро ще си поговоря с теб. Бишкитка!
Старшият помощник, подканен с удар на гумена маймунка по ухото, се отдалечи забързано.
Навалицата от монаси се разреди — всеки тръгна да се заеме отново със задълженията си. Лу Цзе и Лобсанг останаха на балкона, очите им втренчени в преливащата се Мандала.
Лу Цзе се прокашля.
— Вече си забелязал онези цилиндри в дъното, нали? Малкият записва формите за текущия ден, а всичко по-интересно се запазва в по-големите.
— Току-що си предспомних, че ще кажеш това.
— Точна дума. Точна. Това момче има дарба. — Лу Цзе заговори съвсем тихо: — Някой гледа ли ни?
Лобсанг се озърна.
— Още има неколцина наоколо.
Лу Цзе пак заговори гръмко.
— Учил ли си нещо за Големия трясък?
— Чух само слухове, Метачо.
— Ъхъ, слухове имаше в изобилие. „Денят, когато времето спря“ и други щуротии. — Лу Цзе въздъхна. — Да знаеш, повечето неща, които ви преподават, са лъжи. Налага се. Понякога стоварят ли ти истината наведнъж, не можеш да я осмислиш. Ти познаваше целия Анкх-Морпорк, нали? Някога да си се отбивал в операта?
— Само за да упражнявам джебчийския занаят.
— А някога да си се чудил, като я гледаш? Поглеждал ли си изобщо малкия театър отсреща? Май се нарича „Дискътъ“.
— О, да! Даваха ни от най-евтините билети, седяхме на земята и мятахме фъстъци по сцената.
— И нищо ли не те накара да се замислиш? Грамадна опера, цялата в плюш, позлата и многолюден оркестър, а отсреща — схлупено театърче със сламен покрив, няма друго освен голо дърво, липсват седалки и само някакъв си тип свири съпровод на продран рог?
Лобсанг вдигна рамене.
— Ами не. Такъв си е животът.
Лу Цзе едва не прихна.
— Ех, че е гъвкав човешкият ум! Смайващо е към какви криволици успява да се нагоди. Там свършихме превъзходна работа…
— Лу Цзе…
Един от по-младшите помощници чакаше почтително да привлече вниманието му.
— Игуменът иска да говори веднага с теб.
— А, добре. — Метачът мушна с пръст ученика си и му прошепна: — Момко, отиваме в Анкх-Морпорк.
— Ама как?! Нали каза, че искаш да те изпратят в…
Лу Цзе му намигна.
— В писанията е речено „Искаш ли, ще те отрежат“, не чатна ли? Момко, има и други начини да сготвиш един дангданг, а не само да го задушиш с плинг.
— Има ли?
— О, да, ако си купил достатъчно плинг. Сега да поговорим с игумена, а? Време му е за хранене. За щастие вече е на твърда храна. Поне се отървахме от кърмачката. Беше много смущаващо и за него, и за младата жена, честно казано. Човек не знаеше накъде да се извърне, а пък на него му беше най-трудно. Все пак духовно той е на девет столетия…
— Сигурно много е помъдрял.
— Много, да, много. Но възрастта и мъдростта не винаги вървят ръка за ръка, както честичко установявам — сподели Лу Цзе пред прага на игуменските покои. — Някои хора само оглупяват от дадената им власт. Не се отнася за негова святост, разбира се.
Игуменът бе сложен на високото си столче и съвсем наскоро бе оплескал с пълна лъжица полезна храна старшия си помощник, който пък се усмихваше с вида на човек, чийто пост зависи от доволния му вид, докато по челото му се стича боровинков крем.
Лобсанг се усъмни не за пръв път дали игуменът тормози помощника си съвсем невинно. Ринпо несъмнено беше от онези леко противни особи, които будят у здравомислещите хора непреодолимото желание да сипват бълвочи по косите им и да ги налагат с гумени играчки. Игуменът пък беше достатъчно стар, за да не пренебрегва детето в себе си.
— Повикал сте ме, ваша святост — поклони се Лу Цзе.
Игуменът разсипа паницата върху расото на старшия помощник.
— Уахахахаха а-а… да, Лу Цзе. На колко години си?
— На осемстотин, ваша святост. Ами че това възраст ли е!
— И все пак ти си прекарал немалко време в света отвън. Доколкото разбрах, имал си желание да се оттеглиш в заслужен отдих и да отглеждаш градините си.
— Да, но…
— Но — усмихна се игуменът с ангелска невинност — досущ като стар боен кон и ти цвилиш весело при звука на тръбата, нали?
— Не бих казал — отрече Лу Цзе. — Няма нищо забавно в звука на тръбата преди битка.
— Исках да кажа, че копнееш пак да излезеш навън с оперативна задача. Но нали си помагал много години и в обучението на тези агенти? Говоря за господата пред теб.
Мнозина едри яки монаси седяха на скамейката до едната стена. Бяха се приготвили за отпътуване — на гърбовете си имаха навити постелки и носеха свободни черни дрехи. Кимнаха притеснени на Лу Цзе и в очите им над черните маски се мярна срам.