— Да! — дружно пожела класът.
После се чу общо „Аах!“, щом стените, подът и таванът останаха някъде под тях и чиновете се зареяха високо над града.
Само на няколко крачки беше огромният напукан циферблат на часовника върху кулата на Невидимия университет.
Децата развълнувано се побутваха с лакти. Фактът, че подметките на обувките им се намираха стотина метра над устойчивата земя, изглежда не ги притесняваше. Странно, но нямаха и изненадан вид. Просто им се случваше нещо интересно. Държаха се като познавачи и ценители, които вече са виждали други интересни неща. Ами да, щом бяха в класа на госпожица Сюзън…
— Ето, Мелани — подхвана госпожица Сюзън, а на бюрото й кацна гълъб, — голямата стрелка сочи дванадесет, огромната стрелка пък е малко преди десет, значи часът е…
Ръката на Винсънт се стрелна нагоре.
— Уу, госпожице, уу, уу…
— Почти дванадесет — успя да измъдри Мелани.
— Браво на теб. Но тук…
Въздухът се замъгли. Чиновете, подредени по все същия начин, стояха непоклатимо върху калдъръм насред площада на съвсем друг град. Същото важеше и за почти цялата класна стая — шкафовете, масата с пособията по природознание и черната дъска. Но стените още се размотаваха някъде.
Никой от стоящите на площада не обръщаше внимание на посетителите, обаче — чудна работа! — не се и опитваше да мине през тях. Въздухът беше по-топъл, лъхаше на море и мочурища.
— Някой знае ли къде сме? — попита госпожица Сюзън.
— Уу, аз, госпожице, уу, уу…
Винсънт би могъл да изопне тялото си повече само ако ходилата му се отлепят от земята.
— Ти, Пенелопа? — посочи госпожица Сюзън.
— Ох, госпожице… — посърна Винсънт.
Пенелопа, която беше красива, послушна и неприкрито тъпичка, огледа гъмжащия от хора площад и белосаните сгради със стърчащи стрехи. Канеше се да изпадне в паника.
— Идвахме тук в часа по география миналата седмица — насочи я госпожица Сюзън. — Град, заобиколен от блата. На река Вьо. Прочут е с кулинарията си. Поднасят какви ли не морски дарове…
Прекрасното чедо на Пенелопа се набръчка от размисъл. Гълъбът върху бюрото на госпожица Сюзън изпърха към калдъръма и се присъедини към ятото себеподобни, търсещи трохи по камъните.
Госпожица Сюзън не забравяше, че може да се случат много неща, докато хората чакат у Пенелопа да започнат интелектуални процеси, затова посочи часовника над отсрещния магазин и подкани:
— Кой ще ми каже колко е часът тук, в Генуа?
— Уу, госпожице, уу, уу…
Момче на име Гордън допусна предпазливо, че може и да е три часът, с което предизвика шумното разочарование на лесно спихващия се Винсънт.
— Правилно — потвърди госпожица Сюзън. — А може ли някой да обясни защо в Генуа е три часът, а в Анкх-Морпорк — дванадесет?
Този път нямаше как да пренебрегне Винсънт. Ако ръката му се бе стрелнала още малко по-бързо, съпротивлението на въздуха щеше да я опече.
— Да, Винсънт?
— Уу, госпожице, скоростта на светлината, госпожице, тя се движи с хиляда километра в час и сега слънцето се издига над Ръба до Генуа, затова дванадесет часът ще стигне до нас след три часа, госпожице!
Госпожица Сюзън въздъхна.
— Много добре, Винсънт.
Всеки чифт очи в класната стая проследи как тя пристъпи към шкафа с помощните материали. Явно и той се бе пренесъл заедно с тях. Ако имаше кой да се вгледа, би могъл да открие бледички линии във въздуха, отбелязващи местата на стените, прозорците и вратите. А ако наблюдателят бе досетлив, щеше и да се запита: „Я да видим… тази класна стая все още е в Анкх-Морпорк, но и в Генуа, нали? Това да не е някакъв фокус? Или е истина? Да не е трик на въображението? Или за тази учителка между тях няма почти никаква разлика?“
И съдържанието на шкафа си беше тук. Именно в тези сенчести, миришещи на хартия дълбини госпожица Сюзън съхраняваше звездите.
Имаше златни и сребърни. Една златна звезда се равняваше на три сребърни.
Директорката не одобряваше и тях. Според нея поощрявали „конкурентния дух“. Госпожица Сюзън й изтъкна, че точно в това е смисълът им, и директорката побърза да се махне, за да не я опари поредният Поглед.
Сребърни звезди не се присъждаха често, а златна се появяваше по-рядко от веднъж на две седмици, затова толкова копнееха за нея. Този път госпожица Сюзън избра сребърна звезда. Скоро Винсънт Усърдния щеше да се сдобие със собствена галактика от тях. Трябваше да му се признае, че изобщо не го вълнуваше каква получава. Държеше на количеството. Госпожица Сюзън тайничко го набеляза като момчето, което е най-застрашено някой ден да бъде заклано от собствената си съпруга.