Алун побутна бележката по масата с трепереща ръка. Друга длан се отпусна върху неговата, силна и успокояваща.
— Опитай да се овладееш, поне знаем, че са живи, значи имаме шанс.
Алун вдигна глава да погледне приятеля си Троун, който трудно се бе наместил на скамейката отсреща — огромно тяло, високо над шест стъпки, могъщи рамене и гръден кош. Резките му черти имаха младежка свежест, вързаната на опашка лъскава руса коса се спускаше по гърба. Зелените, обрамчени в жълто очи гледаха Алун сериозно и угрижено.
Троун завъртя глава и опашката му се показа над рамото за миг, докато оглеждаше кръчмата. По пладне се бе напълнила и гълчавата ту се надигаше, ту звучеше по-приглушено. Маси имаше навсякъде по дъсчения под, а по краищата бяха преградени и ниши, където хората можеха да поговорят в някакво подобие на уединение.
— Какво са написали, Уил? — Гласът на Троун, дълбок и ръмжащ, както се очакваше при такъв гръден кош, пак изтръгна Алун от тежкото униние.
Уил седеше до него — дребен, жилав мъж със светли очи и черна брада. Косата му оредяваше. Подръпна носа си с палец и показалец, веждите му се събраха, докато четеше на глас.
— Не много. „Твоята жена магьосница бе отведена за разпит относно делата на Школата Дордовер. Ще я освободим невредима, ако бъде сговорчива. Тогава ще пуснем и синовете ти. Повече няма да се свързваме с теб.“ — Значи знаем къде е тя — каза третият от групата, чиято помощ бе потърсил Алун.
Джандир беше елф, млад, с издължено лице, светлосини овални очи, рус, с късо подстригани коса и брада.
— Да, знаем — съгласи се Троун. — Както знаем дали можем да вярваме на словата в тази бележка.
Той облиза устните си и бодна с вилицата още едно парче месо.
— Трябва да ми помогнете!
Погледът на Алун шареше отчаяно по лицата на тримата. Троун се взря в Джандир, после и в Уил. Те кимнаха поред.
— Ще го направим — обеща Троун с пълна уста. — И без да протакаме. Почти няма надежда онзи да освободи жена ти и децата.
Алун кимна.
— Наистина ли го мислиш? — усъмни се Уил.
— Момчетата са близнаци с нейните заложби — напомни Троун. — Ще станат могъщи магове под грижите на Дордовер. И Алун е убеден, че щом се разправят с Ериан, най-вероятно ще убият и тях. Трябва да ги измъкнем оттам. — Пак се обърна към Алун. — Но няма да ти излезе евтино.
— Не ме е грижа колко ще струва.
— Разбира се, аз няма да взема пари — побърза да добави якият мъж.
— Не, приятелю, няма да откажеш. — По лицето на Алун плъзна сянка на усмивка, но в очите му блестяха сълзи. — Само искам да се върнат у дома.
— Ще се приберат. А сега — надигна се Троун — първо ще те отведа у вас. Ти си почини, ние ще умуваме. Ще дойда пак по-късно.
Помогна му да стане от скамейката и двамата бавно излязоха от кръчмата.
Ричмънд и Талан бяха преместили тялото на Рас в тиха стая, издълбана навътре в скалите на планинския склон, където бе врязан и целият замък. Около него горяха свещи — по една за всяка от четирите посоки на света. Лицето му беше измито и обръснато, бронята — закърпена и избърсана. Ръцете бяха отпуснати покрай тялото, а мечът в ножницата бе положен на гърдите му.
Коленичилият Ричмънд не се огледа, когато влязоха Хирад, Сирендор, Незнайния и Илкар. Стоящият до вратата Талан им кимна безмълвно.
Гарваните се подредиха около масата в средата и склониха глави, за да отдадат почит на своя загинал приятел. Всеки си спомняше и скърбеше. Но само двама изрекоха словата си.
Когато свещите догаряха, Ричмънд се изправи и върна меча си в ножницата.
— Обричам душата си на твоята памет. Ще се подчинявам на всяко твое желание отвъд булото на смъртта. Когато ме повикаш, ще ти отвърна. Докато дишам, ще бъда верен на дадената дума. — Накрая гласът му спадна до горчив шепот. — Не стоях рамо до рамо с теб, когато бях длъжен. Съжалявам.
Обърна се към Незнайния, който кимна и тръгна около масата. Угаси първо свещта до главата на Рас, после останалите.
— На север, на изток, на юг, на запад. Макар че си отиде, ти оставаш вечно един от Гарваните и ние ще те помним винаги. Дано боговете се усмихнат на душата ти. Дано те съпровожда сполука във всичко, което ще срещнеш сега и във вечността.
В мрака отново настана мълчание.
Дензър остана в покоите на Серан. Мъртвият маг бе положен на леглото, покрит с чаршаф. Дензър още не проумяваше защо го пощадиха, но това не му пречеше да се радва. Цялата Балея имаше причина да се радва на това, но най-вече Ксетеск сред всички градове можеше да си отдъхне.