Котаракът навираше муцунка в краката му. Дензър плъзна гръб по стената и седна на пода.
— Питам се дали наистина е каквото търсехме — промърмори, докато оглеждаше амулета от всички страни. — Според мен го намерихме, но трябва да се уверя. — Животинчето го зяпаше, но нямаше да намери отговора в очите му. — Сега въпросът е ще ни стигнат ли силите да го направим?
Котаракът скочи под наметалото и се сгуши на топло. Започна да се облизва.
— Да, ще ни стигнат — отговори си сам.
Затвори очи и усети оформящата се около него мана. Този път щеше да му е трудно, но беше длъжен да провери. Свързването на умовете на такова разстояние изцеждаше и тялото, и съзнанието. Знанието и славата си имаха своята цена… ако изобщо му бе съдено да ги постигне.
Погребаха Рас извън стените на замъка и белязаха земята над гроба със знака на Гарваните — простички очертания на птичата глава с уголемено око и разперено над главата крило.
Всички си тръгнаха, уморени и гладни. Но не и Ричмънд. За самотния воин до гроба, коленичил във влагата на ветровитата безлунна нощ, Поменът щеше да продължи до зазоряване.
Щом седнаха около една маса в огромните кухни, Илкар разказа на Талан какво се случи, след като влязоха в прохода между измеренията. И чак тогава Хирад се разтресе.
Взе чашата с кафе, но се опули към своите подскачащи ръце. Течността се плискаше по пръстите му.
— Добре ли си? — разтревожи се Сирендор.
— Де да знам. Май не съм.
Варваринът доближи чашата до устните си, но не успяваше да отпие. Кафето потече по брадичката му. Сърцето блъскаше в гърдите му. По челото му изби пот. Паметта го заливаше с видения за Ша-Каан… и огъня. Пак усещаше жегата и дланите го засърбяха. Накрая стовари чашата на масата.
— В името на земните богове, Хирад, какво ти е?! — сепна се Сирендор.
Варваринът се усмихна. Сигурно му личеше как се е поддал на ужаса.
— Трябва да легнеш — настоя другият Гарван.
— Чакай да се окопитя малко. Не вярвам краката да ме носят точно сега. — Останалите го гледаха, забравили за храната. Той вдигна рамене. — Ами аз дори не вярвах, че те съществуват. Толкова голям… Толкова огромен. И ето го пред мен! — Вдигна трепереща длан към лицето си. — Прекалено могъщ. Не мога…
Млъкна и тръпката мина по цялото му тяло. На масата задрънчаха ножове и чинии. Едва преглъщаше.
— Какво ти каза? — попита Илкар.
— Гласът му гърмеше в главата ми. Говореше за измерения и портали, искаше да знае какво правя там. Ха! Смешна работа… толкова грамаден, а го засягаше с какво съм се захванал аз. Толкова съм дребен, а ми каза, че съм бил силен. — Разтресе се отново. — Щял да ме познае, ако ме намери отново. Можеше да прави с мен каквото си поиска. Можеше да ме смачка като муха. Да ме помете. Защо не го направи? Ех, ще ми се да си спомня всичко.
— Хирад, започна да се отнасяш — прекъсна го Сирендор. — Мисля, че е по-добре да чуем тази история друг път.
— Извинявайте. Добре ще е да полегна, ако ме крепиш да се довлека дотам.
— Ей сега — усмихна се Сирендор и му помогна да стане на краката си.
— Богове, сякаш не съм бил на себе си цяла седмица…
— Ти не си на себе си от деня на раждането си.
— Ларн, я ми се разкарай от главата.
— Става, но тогава ще пльоснеш на пода.
— Накарай го да пие горещо сладко питие, и то много — обади се Незнайния, когато двамата се затътриха покрай него.
— Само да не е алкохол.
— Онзи маг от Ксетеск още ли е тук? — смънка Хирад и Незнайния кимна.
— В покоите на Серан — добави Илкар. — Спи. Не е чудно след заклинанията, които направи днес. Няма да си тръгне преди да съм говорил с него.
— Да ми беше позволил да го убия… Незнайния се усмихна.
— Не можех, сам знаеш.
— Ъхъ… Хайде, Ларн, иначе ще се свлека още тук.
Двамата мъже седяха в ниски кресла от двете страни на огнището с отдавна угаснал огън. Нощта бързо обгръщаше Ксетеск, града на една от Школите, посрещаха я запалени фенери, за да пропъдят мрака и да откроят натъпканите с книги рафтове, които покриваха всяка стена в малкия кабинет. На бюрото, подредено с видима прилежност, една-единствена свещ огряваше купчини книжа, разделени с лентички.
Далеч долу Школата притихваше. Късни лекции се провеждаха зад затворените врати, в укрепените помещения на катакомбите се усъвършенстваха и доизпипваха заклинания, но навън звуците замираха.
Извън стените на Школата още имаше движение по улиците на Ксетеск, но с настъпването на същинската нощ и то щеше да спре. Градът съществуваше, за да служи на Школата, която в миналото бе вземала от него тежка дан. Странноприемниците залостваха вратите си и посетителите оставаха в кръчмите до просветляването на хоризонта. Дюкянчетата и занаятчиите, обслужващи онези, които се прехранваха от Школата, спускаха кепенците. В закритите прозорци на къщите нямаше приветливи светлинки.