Закрилниците вече не излизаха от портите на Школата, за да отмъкват жертви за експерименти. Маговете от Ксетеск вече не жертваха свои съграждани в церемонии за поглъщане на мана. Но старите страхове се изкореняваха трудно, още много дълго щяха да пълзят слухове по пазарищата, из които денем цареше блъсканица, а нощем властваше мълчанието.
След свечеряване Школата сякаш пак излъчваше злонравна тишина, лепкав облак от безпокойство и тревога, досущ като мъгла, разстлала се по морския бряг. Безчетните години на кървави ритуали нямаше да бъдат забравени никога. В самите вени на Ксетеск страхът течеше смесен с кръвта и опасенията се разпръсваха чак с новото утро.
Това улесняваше градската стража, която по здрач залостваше портите на единствения град в Балея, защитен отвсякъде с крепостна стена. Стражите обикаляха по пусти улици. Но сега страхът бе само наследство от миналото, нищо не го оправдаваше.
Промяната се налагаше бавно, градът дремеше в застой. Малцина кореняци от Ксетеск заминаха другаде, за да се възползват от свободата, която им дари най-новият Господар на хълма. Това бе първата негова заповед, щом сложиха на плещите му мантията на старши маг в Школата. През дванадесетте години оттогава Стилиан срещаше единствено неохота при раздялата със старите порядки, сякаш хората в неговия град се отдаваха на извратена наслада от страха при срещата с когото и да било. Но ето че неуспехът да промени общата им нагласа и навици можеше да му послужи.
Стилиан вдъхваше трепет с външността си — висок много над шест стъпки, със здравото тяло на четирийсетгодишен мъж, макар че бе прехвърлил петдесетте. Косата му, отдръпнала се високо на челото, беше тъмна и дълга, стегната здраво в опашка, която се спускаше под раменете. Носеше тъмен панталон и риза в мрачен оттенък на синьото, а върху тях — официалната си черна мантия със златни кантове. Носът му беше дълъг и тънък, челюстите изпъкваха, а студените му зелени очи всяваха страх у всекиго.
— Да разбирам ли, че се е измъкнала невредима от Теренеца? — попита събеседникът му.
Стилиан примига няколко пъти, за да проясни съзнанието си от размислите. Вгледа се за миг-два в Найър, негов старши помощник и Магистър в Школата. Припомни си старото правило къде трябва да държиш приятелите и враговете си. Каза си, че е поставил на подходящото място Найър, лукав политикан с остър като бръснач ум.
— Да, отървала се е на косъм. И сега е далеч оттам. Настръхна от спомена за последното си мислено общуване със Селин, тревожеше се за безопасността на магьосницата съгледвачка. Дори скрита под Було, тя се излагаше на риск, докато наблюдаваше враговете. Бягството й от Теренеца, малко селище недалеч на запад от планините Чернотрън, дълго щеше да смущава съня му.
Движението му беше донякъде неуверено, когато взе чашата с тежко червено вино, което не бе оправдало надеждите му при отлежаването си. Чувстваше се уморен. Мисловната връзка на толкова голямо разстояние изсмукваше силата и той знаеше, че ще се наложи да слезе в катакомбите за молитва по-късно вечерта.
— Нещо не ти дава мира, господарю.
— Хм… — Стилиан сви устни. Ако Найър останеше с впечатлението, че не иска да сподели с него, щеше да го приеме като лична обида. Не биваше да допуска това. Засега. — Видяла е всичко, от което се опасявахме. Западняците завладяват селата в близост до Чернотрън. Чула лично как един шаман предложил на селяните да пощади живота им срещу дял от реколтата и покорство. Събраните сведения са неоспорими. Те струпват армиите си, вече са обединени, а магията на шаманите е могъща.
Найър кимна и прокара пръсти през дългата си посивяваща коса.
— Ами в Парве?
— Помолих я да се запъти натам.
— Кой — Селин?!
— Да. Няма кой друг, а ние се нуждаем от отговори на въпросите си.
— Но, господарю…
— Найър, рисковете са ми добре известни! — сопна се Стилиан, но изражението му се смекчи незабавно. — Моля те да ми простиш.
— Няма за какво.
Найър го потупа по коляното.
— Отсега нататък трябва да сме извънредно внимателни — отбеляза Стилиан, щом пак отпи от виното. — Нашите Бдящи сигурни ли са, че Върховните вещери все още са оковани?
Въздишката на Найър се проточи.
— Според нас е така.
— Това не стига.
— Моля те, Стилиан, нека ти обясня. — Найър не биваше да се обръща към него по име, но Стилиан се престори, че не забеляза. Старият маг рядко се съобразяваше с обичаите. — Заклинанията, с които установяваме, че Върховните вещери все още са в клетката от мана, са твърде сложни и се изчерпват за това тримесечие. Забавихме се заради необикновеното оживление в пространството между измеренията, където се намира клетката.