— Кога ще имаме отговор?
Стилиан дръпна шнура, който висеше до огнището.
— През следващите няколко часа. Най-много след един ден. — Найър изви вежди вместо извинение.
— Знаеш, че е само въпрос на време, нали?
— Кое, господарю?
— Всички признаци са налице — въздъхна Стилиан. — Племената на западняците се обединяват, шаманите са начело на военни набези, на югозапад се събират армии…
— Задължително ли е да предполагаме и намесата на Върховните вещери?
— Моят отговор всъщност е излишен, а? — подсмихна се Стилиан.
Найър поклати глава, а някой потропа на вратата.
— Влез! — гръмко разреши Стилиан.
Появи се нисък младеж с къса рижа коса над изопнато в плахо очакване лице.
— Господарю?
— Запали огнището и донеси още една бутилка от това доста посредствено червено денебърско.
— Веднага, господарю.
Двамата магове помълчаха, замислени за бъдещето и обезсърчени от картините, които им рисуваше въображението.
— Можем ли да ги възпрем този път? — промълви Найър.
— Уви, това до голяма степен зависи от твоя човек. Както и от момента, когато Върховните вещери ще се измъкнат на свобода. Той изпрати съобщение, нали?
— Да. Вече притежаваме амулета.
— Превъзходно! — Стилиан плесна с длани по облегалките на креслото и се изправи. Застана пред прозореца. Не смееше да зададе следващия въпрос. — Е?
— Това е амулетът на Септерн. Вече е възможно да постигнем напредък, при условие че получим подходяща помощ.
Стилиан вдъхна дълбоко и се усмихна, зареял поглед от своята кула високо над Школата. Тя се извисяваше над всичко и от кръглия й балкон имаше неповторим изглед към града и околността. Нощта беше хладна, но суха. От югоизток напираха тънки облаци и заплашваха да скрият безбройните звезди, чиито бледи точици осейваха тъмата. Миризмата на маслени светилници и топлината на града лъхаха отдолу, без да са неприятни за сетивата. Извън стените на Школата всичко замираше.
Около кулата на Стилиан се извисяваха шестте значително по-ниски кули на неговите Магистри. Сведе поглед и видя светлини в прозорците на Ларион. Издигнат най-скоро за Магистър, той трябваше да бъде приет в кръга на посветените, за да скрепи връзката на седемте кули.
— Този амулет може да реши всичко — рече Стилиан.
— Ларион се потруди упорито. — Найър стоеше до него и забеляза накъде гледа. — Заслужи си почестите.
— А твоят човек… ще се погрижи ли да намери помощта, която ни е нужна?
— Напълно разчитам на него.
Стилиан кимна и се зазяпа към Ксетеск. Изобщо не се съмняваше, че неговите подчинени ще изпълнят безпрекословно всяка заповед. Първата крачка бе направена, но нататък пътят ставаше неравен. Не биваше да изпуска от поглед онези, които знаеха достатъчно.
— Найър, когато ни донесат виното, можем да си позволим скромно да отпразнуваме успеха.
ГЛАВА 3
Тя пак се отпусна на постелята. Туптящата болка в главата й предизвикваше вълни на гадене. Потръпна с надеждата, че е повърнала за последен път, но не й се вярваше.
Всеки мускул се сгърчваше мъчително, всяко сухожилие се напрягаше до скъсване. Кожата на гърдите й се бе опънала така, че би се сцепила, ако посмееше да вдиша по-силно. От плиткото задъхване изтерзаните й дробове свиреха. Скоро щеше да й олекне. Тя обаче нямаше представа колко дълго е била в несвяст, затова не знаеше кога ще отминат симптомите.
Но телесната болка беше нищо в сравнение с бездната, отворила се в душата й заради раздялата с нейните синове. Те придаваха смисъл на живота й. За тях трепереше и се присвиваше тялото й. Опитваше се да ги достигне с ума си, но някак знаеше, че няма да успее. Прокле се, че толкова отлагаше да ги научи на мисловната връзка.
Къде ли са сега? Дали са заедно? Примоли се на всички богове да е така. Но дали са живи? Опиатът отпусна още малко безмилостната си хватка и сълзите бликнаха. Раздрусаха я ридания, воплите й отекнаха в нейния затвор. Когато се изтощи, тя заспа отново.
Зората и второто събуждане не я избавиха от страданията. Бледа светлина проникна през прозорчето, врязано в стената под тавана на кръглата стая. Тя знаеше, че е в някаква кула. В стаята имаше малък нар, бюро и стол, също и килим, чиито червено-златни шарки бяха избледнели, но поне дебелината му я спасяваше от студа на каменните плочи. Беше с нощницата, с която я бяха отвлекли. Нямаше нито чорапи, нито чехли на краката си, а стаята беше мразовита. Прах покриваше всяка равна повърхност и се сгъстяваше във въздуха, щом тя се размърдаше от една неудобна поза в друга. Придърпа одеялото, за да завие и раменете си.