Единствената врата непрекъснато привличаше вниманието й — заключена и залостена с резе, дебелите дъски наравно с каменната рамка в стената. Сълзите отново замъглиха погледа й, но този път имаше сили да ги спре. Пришпорваше ума си да търси мана, да намери път за бягство от кулата. Да, имаше я, пулсираше в самата нея, течеше наоколо, неспирна и вечно променлива, меняща посоките си случайно и хаотично. Само едно заклинание я делеше от избавлението. Вратата не би устояла на нейното Огнено кълбо.
Но докато се готвеше да направи магията, спомни си думите „… твоите момчета ще умрат“. Разумът й си върна властта и тя откри, че е станала от нара. Свлече се на стола.
„Търпение. Само търпение…“ Гневът у един маг беше опустошителен, а докато не се увери каква е участта на синовете й, не би си позволила да отприщи прословутата избухливост на рода Маланвей.
Копнежът в душата и болката във вътрешностите се засилваха, затова пък разсъдъкът й се избистри. Знаели са, че е магьосница, и са дошли да я отвлекат от Дордовер с предварително обмислена цел. Искаха да господстват над нея. Не е лесно да наложиш волята си над маг, който е в съзнание, без да го вържеш и пребиеш. Намерили са начин да я направят покорна — чрез синовете й. Затова тя се надяваше, че са живи. И би трябвало да са наблизо. Който и да е заповядал отвличането й, сигурно не очакваше тя да се подчини, без да види своите момчета. Имаше надежда, да, но радостта от скорошната среща с тях угасна бързо при вида на заключената врата.
Сърцето й се късаше, щом си представяше децата — толкова малки, а сами и уплашени. Отмъкнати посред нощ, заключени в непознато и неразбираемо за тях място. Как ли се чувстваха? Предадени и изоставени от онези, които уж ги обичаха най-всеотдайно. Ужасени от самотата и своята безпомощност. Зашеметени от раздялата със своята майка. Под скръбта закипя ярост.
— Търпение — промърмори си повторно. — Търпение… Онези щяха да дойдат скоро. В стаята имаше кана с вода, но не и храна.
Вторачи се във вратата, а омразата към похитителите вреше във вените й, брофанът изцеждаше силата й, тялото й звънеше от мана и обич към децата.
Само че когато най-после завъртяха ключа и мъжът, от когото се страхуваше, застана пред нея, тя можа единствено да изхлипа благодарността си, щом чу думите му:
— Добре дошла в моя замък, Ериан Маланвей. Предполагам, че се възстановяваш. Според мен сега е по-добре да те заведем при твоите прекрасни момченца.
Мръзнеше и седеше сам на напукана земя насред безмерен и безлик простор. Въпреки безветрието нещо рошеше косата му и когато погледна напред, там беше драконът. Едрата му глава закриваше тялото. Дъхът на чудовището го обгърна и той можеше само да седи, докато кожата на лицето му изгаряше, а костите потъмняваха и се напукваха. Отвори уста да изпищи, обаче не се чу нито звук. После летеше над почерняла и пушеща земя. Небето над него гъмжеше от дракони, само че долу нищо не помръдваше. Потърси с поглед ръцете си и не ги намери, опита се да усети лицето си — плътта я нямаше. Жега. Той тичаше. Размахваше ръце трескаво, но краката му бяха толкова мудни… Звярът го догонваше, нямаше къде да се скрие от него. Падна, чудовището пак му се изпречи и го обля с огън. И пак можеше само да седи, докато кожата му изгаряше, а костите потъмняваха и се напукваха. Нямаше къде да избяга. Нямаше къде да се скрие и пламъците изпариха очите му, той беше безсилен да ги затвори. Отвори уста да изпищи…
Ръце опряха в лицето му. Опомни се седнал, без никакъв дракон и никаква почерняла земя наоколо. В огнището боботеха пламъци. Илкар остави ръжена, с който ръчкаше дървата за да се разгорят. Хирад си рече, че сигурно е студено в стаята, а той се бе сгорещил. До премала. Талан и Незнайния също бяха седнали в леглата си, а Сирендор притискаше лицето му с длани.
— Успокой се, Хирад. Всичко свърши. Било е сън. Хирад още веднъж огледа стаята задъхан, но пулсът му се укротяваше.
— Извинявайте…
Сирендор го потупа по бузите и се изправи.
— Уплаши ме до полуда. Помислих, че умираш.
— И аз — промърмори варваринът.
— И ти, и всички останали в замъка — подхвърли Илкар с прозявка и се протегна.
— Силно ли крещях? — успя да се усмихне Хирад. Елфът кимна.
— И още как. Помниш ли сънищата си?
— Май няма да ги забравя никога. Дракони. Хиляди дракони.