И Ша-Каан. Но не бях тук. Онова незнайно място беше мъртво. Техният свят, тъй си мисля. Ша-Каан ми каза, че сами го унищожават. Всичко чернееше изгорено. И Ша-Каан ме изгори, но не умрях. Седях и врещях, ама без звук. Не разбирам. Как е възможно да има друг свят? Къде е той?
Хирад потрепери.
— Не знам — отвърна Сирендор. — Знам само, че по-уплашен не съм бил през живота си. Тези твари не съществуват.
— О, съществуват, по това вече няма спор.
— Знаеш какво исках да кажа. Най-добре поговори с Илкар, но малко по-късно. Може би всички трябва да говорим с него. Тези приказки за измерения и дракони… Обърках се.
Сирендор млъкна, защото Хирад не го слушаше и попита:
— Кое време е сега?
— Остава час до зазоряване — отговори Незнайния, след като дръпна пердето и погледна през прозореца.
— Стига ми толкова сън — реши варваринът, надигна се и облече брича и ризата. — Отивам в кухнята да пийна кафе. — Сирендор и останалите се спогледаха, което го накара да се замисли. — Не сте против, нали?
— Не сме — увери го Сирендор. — Идвам с тебе.
— Благодаря — усмихна се Хирад.
И Сирендор го направи, но малко против волята си.
Работата в кухните на замъка никога не спираше, тук винаги беше задушно заради шестте огромни огнища. Повечето място бе запълнено с маси за работа и хранене, на куки и рафтове по стените висяха тенджери, котли, тигани и всевъзможни прибори, някои от които озадачаваха варварина. Димът излизаше през комините, изпаренията — през отворените прозорци високо под тавана. Топлината тук беше приятна, резкият заповеден говор се смесваше със смях, навсякъде се просмукваха миризма на печено месо и приятен аромат на току-що опечен хляб, които напомняха за отдавна останалия в миналото дом.
В едно от огнищата вреше огромен котел с вода. По подноси наблизо бяха наредени чаши, имаше достатъчно смляно кафе. Двамата мъже се усамотиха на маса в ъгъла, за да говорят по-спокойно, докато се ободряваха с горещото питие.
— Сирендор, доста си намусен.
Погледите им се срещнаха. Очите на Сирендор бяха натъжени, мръщеше се и цялото му лице бе някак свито от тревога. Хирад не бе свикнал да го вижда такъв.
— Обсъдихме това-онова…
— Кои?
— Ами всички, докато ти спеше.
— Нещо не ми харесва как подхващаш приказката… Вече разбираше, че затруднението е сериозно.
— Никой от нас не се подмладява с годините.
— Какво?!
— Добре ме чу.
— Ларн, аз съм на трийсет и една! Ти си на трийсет, нашият грамадан е само на трийсет и три, а е най-старият сред нас! Що за щуротии ми дрънкаш?
— Ти колцина наемници над трийсет познаваш, които още могат да оцелеят всред сражение?
Хирад вдъхна през зъби.
— Е, не са много, ама… ние сме различни. Ние сме Гарваните.
— Да, ние сме Гарваните. И ние също ставаме прекалено стари за битки.
— Майтапиш ли се! Вчера направо разгромихме онази сган.
— Така ли? — Сирендор се подсмихна, щом Хирад кимна убедено. — Точно това очаквах от тебе. А според мен вече нямахме надмощие.
— Защото дълго стояхме и гледахме отстрани. Нали ви казах — ако не си вършим работата, отвикваме от нея.
— Богове!… Хирад, голям инат си, щом не искаш да видиш истината. Как мислиш, случайност ли е, че лека-полека намаляха договорите за участието ни на предна линия в сраженията, а се наемаме като съветници или резервен отряд? — Варваринът си замълча. — Онова наше надмощие вече го няма. И вчера, когато трябваше да се намесим, за малко не се провалихме.
— Стига бе, Ларн…
— Рас умря! — Сирендор се озърна и заговори по-тихо. — И ти можеше да умреш. Ричмънд допусна немислима грешка, Илкар не можа да задържи щита. Ако не беше Незнайния, май щяха да ни пометат. Нас — Гарваните!
— Да, но онзи взрив…
— Знаеш не по-зле от мен, че допреди две години щяхме да ги размятаме и да докопаме мага преди изобщо да е направил заклинанието. Трябва да се нагодим някак…
Сирендор се запъна и си помогна с голяма глътка от кафето. Варваринът не откъсваше поглед от него.
— Хирад, искам след десет години да си спомняме доброто старо време. Ако упорстваме в напъните да поддържаме отряда какъвто беше досега, няма да издържим десет години.
— Една схватка завърши лошо за нас и ти си готов да се откажеш…
— Не говорим само за една схватка. Вчера видяхме какво може да ни сполети по всяко време. Виждахме го от две години. Всички ние. Ти обаче предпочиташе да си затваряш очите.
— Значи всички — освен мен — искате да разпуснем отряда?
Хирад не се учуди много, че погледът му се замъгли от влага. Неговият свят се разпадаше пред очите му, а той не намираше изход. Поне в този миг.