— Според нас те беседват — отвърна Дензър.
— Какво?!
Илкар не бе чул нито дума откъм залата. Ако разчиташе само на видяното, значи Хирад и Драконът просто се гледаха. Елфът обаче напрегна острото си зрение. Ето, Хирад поклати глава и премести тежестта си върху едната ръка, за да направи жест с другата. Посочи зад гърба си и каза нещо, но пак не се чуха думи. Драконът наклони глава встрани и в отворената уста се откроиха гъсто наредени зъби. На пода капна течност и Хирад трепна.
— Според вас ли? — обади се Сирендор. — За кого още говориш?
— Остави това за по-късно — възпря го Незнайния. — Трябва да измислим нещо, и то по-скоро. За какво, да му се не види, може да разговарят тези двамата?
Никой не знаеше отговора. Илкар пак се взря в смущаващата сцена и някакъв проблясък привлече погледа му. Отначало помисли, че е отражение от красивите лъскави люспи на Дракона, но цветът не беше златист, напомняше за сребро или стомана.
Напрегна зрението си докрай и го откри — малък диск, не по-широк от длан, закачен на верижка около нокът на едната задна лапа на Дракона. Побутна Дензър и махна с ръка натам.
— Къде е? — попита другият маг.
— На десния заден крак, третия нокът. Дензър завъртя глава.
— Ама че очи имаш… Ей сега.
Магът от Ксетеск смънка някакви думи и разтърка с палец клепачите си. Пак погледна и се смръзна.
— Какво е това? — попита Илкар. — Само не се опитвай да…
— Ти се моли Хирад да го разсейва с разговора — прекъсна го Дензър и замърмори под носа си.
— Какви ги дрънкаш? — изсъска елфът. — Какво видя?
— Довери ми се. Мога да го спася. А вие се пригответе да бягате оттук.
Направи крачка и изчезна.
— Слушай, доста ми е трудно да се опомня — призна си Хирад.
Драконът изви глава и изопна лапите си.
— Обясни ми.
Думите сякаш не минаваха през ушите на варварина, а направо разтърсваха главата му.
— Ами… разбери — и в най-щурите пиянски видения не съм си представял, че ще си бърборя с… с дракон. — Размаха ръка безпомощно и изви вежди. — Искам да кажа, че…
Гласът му притихна.
Ноздрите на Дракона се издуха и Хирад усети как горещият повей роши косата му. Трудно се удържа да не повърне от този дъх, гаден с миризмата си на кисела пепел.
— Сега какво мислиш? — попита съществото.
— Страх ме е до полуда.
На Хирад му беше студено. Все още потреперваше и му се струваше, че потта замръзва по тялото. А в залата беше горещо. Много горещо. Големи огньове пращяха и пукаха в десетте огнища по стените в отсрещната половина на залата, които заобикаляха Дракона от три страни. Самото чудовище май седеше на мека влажна пръст. Хирад пак се подпря на ръцете си.
— Страхът е полезен. Също и умението да познаеш кога си безсилен. Затова още си жив. — Драконът размърда лявото си крило. — Я ми кажи какво търсиш тук?
— Преследвахме един човек. Той дойде насам.
— Да, знаех, че не си сам. Кого преследвахте?
Варваринът се подсмихна преди да се усети. Умът му отказваше да възприеме това, което се случваше. Въпреки увереността, че говори с твар от преданията, все не можеше да отпъди и приумицата, че е някаква илюзия. Това обяснение изглеждаше по-смислено.
— Един маг. Неговите хора убиха мой приятел. Искаме да го хванем. А ти… видя ли някого? — Положението беше твърде нелепо… — Виж какво, да ме прощаваш, но дори не мога да повярвам, че те има.
Драконът се разсмя или поне Хирад изтълкува така звука. Бумтеше в главата му като прибой край скалист бряг. Варваринът се разтресе и стисна клепачи от болката, която заблъска мозъка му. А после чудовищните зъби се озоваха пред него, а ноздрите издухаха сгорещен въздух в очите му. Хирад се стресна до онемяване, но преди дори да се изуми от бързината на чудовището, то помръдна главата си нагоре и го бутна под брадичката. Хирад се плъзна назад по гладките камъни, накрая спря зашеметен. Подпря се да седне и опипа брадичката си — по дълбоката драскотина имаше кръв.
— А сега, дребно човече, трудно ли ти е да повярваш, че ме има?
— Ами… не бих казал…
— И не би трябвало. Серан вярва, но той не изпълни дълга си към мен. И твоите приятели зад портата… Убеден съм, че вярват.
Гласът на Дракона в главата му зазвуча по-гръмко. Хирад се изправи и прекрачи към звяра, като тръскаше глава в опит да я прочисти от мътилката.
— Е, извинявай. Не исках да те обидя.
Отново усещаше ударите на сърцето си чак в гърлото. Откъм дракона долетя друг звук, може и пак да беше смях, но някак пренебрежителен.
— Ти се усъмни в самото ми съществуване — напомни чудовището. — Бих казал, че си късметлия, защото не се обиждам лесно. Или защото не съм склонен да се усъмня в твоето съществуване.