Маркъс Зюсак
Крадецът на книги
На Елизабет и Хелмут Зюсак
с любов и възхищение
Пролог
Планинска верига от отломки
Смърт и шоколад
Най-напред цветовете.
След това човешките същества.
Така обикновено виждам нещата.
Или поне така се опитвам.
Винаги се стремя да бъда жизнерадостна, когато говоря по тази тема, макар много хора да не са склонни да ми вярват, въпреки протестите ми. Моля ви, вярвайте ми. Аз наистина мога да бъда жизнерадостна. Мога да бъда добра. Дружелюбна. Добросърдечна. Между другото и трите думи започват с „Д“. Но не искайте от мен да бъда милостива. Милостта няма нищо общо с мен.
Разбира се, в началото е редно да се представя.
Къде са ми добрите обноски?
И наистина бих го направила, но едва ли е нужно.
Вие ще ме опознаете достатъчно добре, при това може би скоро, а отговорът кога точно се крие в някои променливи величини. Достатъчно е да кажем, че в даден момент от времето аз ще се надвеся над вас и ще бъда колкото може по-добросърдечна. Душата ви ще бъде в ръцете ми. На рамото ми ще има малък флаг. И аз ще ви отнеса нежно.
В онзи момент вие ще лежите там (рядко попадам на хора, които стоят изправени). Ще бъдете сковани в собственото си тяло. Може би ще има и откритие. Във въздуха ще се разнесе сподавен вик. Единственият звук, който ще доловя след това, ще бъде собственият ми дъх. А също и звука и уханието на стъпките ми.
Въпросът е какъв ще бъде цветът на всички неща в онзи миг, когато дойда за вас? Какво ще казва небето?
Лично аз предпочитам небе с шоколадов цвят. Тъмен, много тъмен шоколад. Хората казват, че този цвят ми отива. Но аз се опитвам да харесвам всеки цвят, който виждам — целия спектър. Милиарди неповторими нюанси, които небето бавно поглъща. Това притъпява напрежението. И ми помага да се отпусна.
Вече загатнах, че съм принудена да отвличам вниманието си по някакъв начин. Така запазвам разсъдъка си. И успявам да се справя с нещата, което не е никак лесно, имайки предвид естеството на работата ми и колко отдавна я върша. Но проблемът е в това, че не знам кой би могъл да ме замести? Кой би могъл да заеме моето място, ако да речем изляза в една класическа отпуска, отивайки на тропически остров или пък на ски курорт. Отговорът, разбира се, е никой, което ме накара да взема едно съзнателно и добре обмислено решение — постоянно да отвличам по някакъв начин вниманието си. И за целта щях да използвам цветовете.
Някой може би ще запита, защо й е на нея да си отвлича вниманието? От какво по-точно има да се отвлича?
И така стигаме до следващия важен момент.
Причината е в човешките същества, които са останали.
Оцелелите.
Те са онези, които не бих искала да поглеждам, макар че в много случаи нямам избор. Аз умишлено съзерцавам цветовете, за да отвличам ума си, но от време на време зървам как някои от тях рухват сред разпокъсания пъзел на осъзнаването, отчаянието и почудата. Те имат спукани сърца. И смазани бели дробове.
И така стигаме до историята, която искам да ви разкажа тази вечер или днес, или в който и да е час или цвят. Това е историята на един от онези вечни оцеляващи, които умеят да се измъкват.
Това е малък разказ за няколко неща, сред които са:
* Едно момиче
* Известен брой думи
* Един акордеонист
* Няколко фанатични германци
* Един еврейски юмручен боец
* И много кражби
Аз видях крадеца на книги три пъти.
Край железопътната линия
Най-напред има нещо бяло. От онези заслепяващите неща.
Някои от вас може би си мислят, че бялото всъщност не е цвят и всякакви други такива досадни глупости. Е добре, аз пък съм тук, за да ви кажа, че грешите. Бялото несъмнено е цвят и ми се струва, че вие не бихте искали да спорите с мен.