Имаше дни, когато татко й казваше да се върне в леглото и да почака минутка, а след това се появяваше с акордеона си и й свиреше. Лизел седеше и тананикаше, свила пръстите на краката си от вълнение. Никой преди това не й беше подарявал музика. Тя му се усмихваше глупаво, наблюдавайки бръчките, които пълзяха надолу по лицето му и мекия метал в очите му — докато от кухнята не дойдеха познатите ругатни:
— СПРИ ТОЗИ ШУМ, SAUKERL!
В такива случаи татко свиреше по-дълго.
Сетне намигаше на момичето и в отговор тя също му намигаше несръчно.
На няколко пъти, просто за да вбеси мама още малко, той отиваше с инструмента в кухнята и свиреше по време на закуска.
Татковата филия със сладко стоеше наполовина изядена в чинията му, накъдрена от отпечатъците на зъби, а музиката гледаше Лизел в лицето. Знам, че това звучи странно, но тя така го чувстваше. Дясната ръка на татко се разхождаше по клавишите с цвят на кост. Лявата пък натискаше бутоните. (Особено й харесваше, когато той удареше сребърния искрящ бутон на До мажор.) Изподрасканият, но все още блестящ черен корпус се движеше напред-назад, докато ръцете разтягаха акордеона, карайки го да поглъща въздуха и след това да го издишва навън. През тези сутрини в кухнята татко сякаш вдъхваше живот на акордеона.
Предполагам, че схващате смисъла на това.
Как познавате дали нещо е живо?
Проверявате дишането му.
Звукът на акордеона беше и сигнал за безопасност. Настъпило утро. През деня беше невъзможно да сънува брат си. Той щеше да й липсва и Лизел щеше да плаче в малката баня, колкото може по-тихо, но все пак се радваше, че е будна. Първата вечер у Хуберманови тя беше скрила последната нишка, която го свързваше с нея — „Наръчникът на гробаря“ — под дюшека. Понякога изваждаше книгата оттам и я държеше в ръцете си. Взирайки се в буквите на корицата и докосвайки страниците, тя нямаше никаква представа какво пише там. Всъщност нямаше особено значение за какво се разказваше в книгата. Защото тъй или иначе за нея тя си беше важна.
Понякога тя прошепваше думата мама и виждаше лицето на майка си стотици пъти в един-единствен следобед. Но това бяха малки нещастия в сравнение с ужасите на сънищата. Никога не се беше чувствала толкова безкрайно самотна, колкото в неизбродните пространства на съня.
Сигурна съм, вече сте забелязали, че в къщата нямаше други деца.
Хуберманови си имаха две свои деца, но те вече бяха големи и не живееха там. Ханс Младши работеше в центъра на Мюнхен, а Труди беше прислужница и детегледачка. Скоро те и двамата щяха да бъдат във войната. Единият щеше да прави куршуми. Другият щеше да стреля с тях.
Училището, както можете да си представите, беше пълен провал.
Макар да беше държавно, то беше под тежко католическо влияние, а Лизел беше лютеранка. Което не вещаеше особено добри последствия. Сетне те откриха, че тя не може да чете и да пише.
Затова унизително беше изпратена при най-малките деца, които току-що бяха започнали да учат азбуката. Макар да беше тънка и бледа, тя се чувстваше огромна сред дребосъчетата и често й се искаше да е още по-бледа, така че да изчезне напълно.
Дори у дома нямаше кой да й помогне.
— Не го моли за помощ — заявяваше майка й. — Този Saukerl. — Татко се взираше през прозореца, както често правеше. — Той напусна училище, когато беше в четвърти клас.
Без да се обръща, татко отговаряше спокойно, но със злъч:
— Е, не питай и нея. — Той тръсна пепелта от цигарата си навън. — Тя напусна училище, когато беше в трети клас.
В къщата нямаше книги (освен онази, която беше скрила под дюшека си) и на Лизел не й оставаше нищо друго освен да шепне азбуката, преди да й бъде казано съвсем недвусмислено да пази тишина и да престане с това мънкане. Едва по-късно, когато имаше един инцидент с напишкване по време на кошмар, беше сложено началото на нейното допълнително обучение по четене. Неофициално, то беше наречено полунощен час, въпреки че обикновено започваше около два сутринта. Но за това по-късно.