В средата на февруари, когато стана на десет, Лизел се сдоби с една стара кукла с липсващ крак и жълта коса.
— Това беше най-доброто, което можехме да направим — извини се татко.
— Какви ги приказваш? Тя има късмет, че получи и това — поправи го мама.
Ханс продължи да изучава оцелелия крак на куклата, докато Лизел изпробва новата си униформа. Навършените десет години означаваха Хитлерова младеж. Хитлеровата младеж означаваше малка кафява униформа. И като момиче, Лизел беше записана в СГД.
Първото нещо, с което се заемаха там, беше да те научат да казваш „Heil Hitler“, както трябва. Сетне следваше маршируване, превързване на рани и шиене на дрехи. Имаше също ходене на излети и други такива мероприятия. Сряда и събота бяха определени като дни за сбирки, следобед от три до пет.
Всяка събота татко отвеждаше Лизел там и я взимаше два часа по-късно. Те никога не говореха много за това. Просто се държаха за ръце и слушаха звука от стъпките си, а татко изпушваше една-две цигари.
Единственият проблем беше, че татко постоянно излизаше някъде. Вечер той влизаше във всекидневната (която беше два пъти по-голяма от спалнята на Хуберманови), изваждаше акордеона от стария шкаф и се промъкваше покрай кухнята към входната врата.
Докато вървеше по улица „Химел“, мама отваряше прозореца и извикваше:
— Не се прибирай прекалено късно!
— Не викай толкова силно — отвръщаше й той.
— Saukerl! Целуни ме по задника! Ще викам колкото си искам!
Ехтящите й ругатни го следваха по улицата. Ханс не се обръщаше, не и преди да е сигурен, че Роза се е прибрала. През тези вечери с акордеона в ръце той се извръщаше в края на улицата, точно преди магазина на фрау Дилер на ъгъла, за да види фигурата, заместила жена му на прозореца. Дългата му призрачна ръка се вдигаше за кратко, преди да се обърне отново и да продължи бавно нататък. Следващият път, когато Лизел го виждаше, беше в два сутринта, когато той я изтръгваше бавно от кошмара й.
Вечерите в малката кухня бяха неизменно шумни. Роза Хуберман винаги нареждаше нещо и нейният словесен поток неизменно приемаше формата на schimpfen — постоянни спорове и оплаквания. Не че имаше с кого да спори, но мама успяваше вещо да се възползва от всяка открила се възможност. Тя можеше да спори с целия свят в онази кухня и почти всяка вечер го правеше. След като вечеряха и татко излезеше, Лизел и Роза обикновено оставаха вкъщи и Роза се заемаше с гладенето.
По няколко пъти в седмицата, преди да се прибере от училище, Лизел обикаляше с мама улиците на Молкинг, взимайки и доставяйки пране и гладене в по-заможната част на града. Улица „Кнаупт“, улица „Хейде“. И още няколко други. Роза даваше изгладените дрехи и взимаше торбите за пране с услужлива усмивка, но веднага щом вратата се затвореше и се отдалечаха малко, тя започваше да ругае „тези мързеливи богаташи с всичките им пари.“
— Твърде са важни, за да си изперат дрехите сами — казваше Роза, въпреки че зависеше от тях. — А пък този — продължаваше да нарежда тя, говорейки за хер Фогел от улица „Хейде“, — наследи всичките си пари от баща си. И сега ги пилее по жени и пиене. И разбира се, по пране и гладене.
Всички, като по списък, ставаха обект на нейното презрение.
Хер Фогел, хер и фрау Фафелхюрвер, Хелена Шмид, семейство Вайнгартнер. Те всички бяха виновни за нещо.
Освен че беше пияница, отдаден на разточителен разврат, според Роза Ернст Фогел постоянно се чешеше по въшливата глава, преди да близне пръстите си и да й подаде парите.
— Ще трябва да ги измия някъде на връщане — обобщаваше тя.
Семейство Фафелхюрвер пък правеха обстоен оглед на резултатите.
— „Не искам гънки по тези ризи, моля — имитираше ги Роза. — А също и по този костюм.“ Стоят там и ги разглеждат точно пред мен. Точно под носа ми! Тези G’sindel — тези боклуци.
Вайнгартнерови очевидно бяха глупави хора, чиято котка — истински Saumensch! — постоянно си сменяше козината.
— Знаеш ли колко време ми е необходимо, за да махна космите й. Те са навсякъде!
Хелена Шмид беше богата вдовица.
— Тази саката вещица, само седи там и си пилее времето. През целия си живот не е работила и един ден.