Най-много презрение обаче Роза стоварваше върху улица „Гранде“ №8. Голяма къща на висок хълм в горната част на Молкинг.
— А пък това е къщата на кмета — каза тя, посочвайки с ръка първия път, когато отидоха там. — Този мошеник. Жена му си седи вкъщи по цял ден, но е твърде стисната, за да запали печката, и затова у тях е винаги студено. Тя е луда! — заключи Роза и сетне натърти: — Абсолютно луда! — Когато се спряха отпред, тя кимна по посока на вратата. — Ти иди.
Лизел изпадна в ужас. Грамадна врата с месингово чукало в края на малко стълбище.
— Какво?
— Не ми викай „какво“, ами върви, Saumensch.
И Лизел тръгна. Тя мина по пътеката, изкачи се по стълбите, поколеба се и почука.
Вратата отвори една хавлия.
В нея имаше жена с учудени очи, бухнала коса и покрусен вид. Тя видя мама близо до портата отпред и подаде на момичето торба с дрехи за пране.
— Благодаря — каза Лизел, но не дочака отговор. Вместо това се чу звука на затваряща се врата.
— Видя ли? — каза мама, когато Лизел се върна. — Ето това трябва да търпя. Тези богати негодници, тези мързеливи свине…
Докато се отдалечаваше с торбата в ръка, Лизел се обърна. Месинговото чукало я гледаше от вратата.
Когато приключеше с хулите си по адрес на хората, за които работеше, Роза Хуберман насочваше гнева си към другата си любима жертва. Нейният съпруг. Поглеждайки торбата с прането и схлупените къщи, тя нареждаше, нареждаше и нареждаше:
— Ако баща ти струваше нещо — съобщаваше Роза на Лизел, докато вървяха из Молкинг, — нямаше да се налага да правя това. — Тя изсумтя презрително. — Бояджия! Защо се омъжваш за този Arschloch? Това ми казаха те, моите родители. — Стъпките им хрущяха по паважа. — И ето докъде стигнах, обикалям по улиците и се блъскам по цял ден в кухнята, само защото този Saukerl никога не може да си намери работа. Или по-точно истинска работа. Знае само да разтяга жалкия си акордеон в онези мръсни дупки до късно през нощта.
— Да, мамо.
— И това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — Очите на майка й бяха като две светлосини изрезки, залепени върху лицето й.
Те продължиха да вървят.
А Лизел носеше торбата.
У дома дрехите бяха изпрани в котел непосредствено до печката, окачени до камината във всекидневната и изгладени в кухнята. Всъщност, за Роза, кухнята беше истинското поле за подвизи.
— Чу ли това? — питаше я майка й почти всяка вечер. В ръката си държеше ютията, нагрята на печката. Осветлението в цялата къща беше приглушено и Лизел седеше на кухненската маса, взирайки се в пролуките на огъня, който гореше пред нея.
— Какво? — отвърна тя. — Какво да чуя?
— Това пак беше Холтцапфел. — Майка й вече беше скочила от стола си. — Тази Saumensch току-що отново се изплю на вратата.
Фрау Холтцапфел, която живееше наблизо, имаше обичая да плюе по вратата на Хуберманови всеки път, когато минеше покрай нея. Входната врата беше само на няколко метра от външната порта и нека само да кажем, че фрау Холтцапфел притежаваше необходимата далекобойност и точност.
Причината за плюенето беше някаква словесна война, която тя и Роза Хуберман водеха от години. Никой не знаеше какво точно бе сложило началото на враждебните действия. И самите те вероятно бяха забравили.
Фрау Холтцапфел беше жилеста жена и несъмнено изпълнена с жлъч. Не беше омъжена, но имаше двама сина, няколко години по-големи от сина на Хуберманови. Те и двамата бяха в армията. Освен това и двамата щяха да имат своите кратки и бляскави появи в този разказ, уверявам ви в това.
Трябва също да отбележим, че по отношение на плюенето фрау Холтцапфел демонстрираше една изключителна последователност. Тя никога не пропускаше да удостои с вниманието си вратата на №33, казвайки „Schweine“3 всеки път, когато минеше оттам. Забелязала съм едно нещо при германците.
Те като че ли много обичат прасетата.
Когато една жена с желязна ръка ти казва да отидеш да изчистиш наплютата врата, не ти остава нищо друго, освен да го направиш. Особено, когато държи нагорещена ютия.
Всъщност това стана част от установения ред.
Всяка вечер Лизел излизаше навън, избърсваше вратата и гледаше небето. Обикновено то приличаше на нещо разлято — студено и тежко, хлъзгаво и сиво. Но от време на време имаше звезди, които намираха смелостта да се покажат, било то само за няколко минути. В такива вечери тя оставаше навън малко по-дълго и чакаше.