Както правят обикновено хората, момчетата все се споглеждаха в търсене на някакво взаимно съчувствие. Но такова нямаше. И тримата откъснаха шепи от пенисите си и протегнаха ръце. Руди не се чувстваше представител на висша раса.
— Ние сме на път да създадем едно ново бъдеще — съобщи сестрата на учителя. — Това ще бъде една нова класа от физически и умствено по-добри германци. Класа от офицери.
За лош късмет проповедта й беше прекъсната от доктора, който се сгъна наполовина и се разкашля над изоставените дрехи. В очите му се появиха сълзи и Руди не можа да не се зачуди: „Ново бъдеще? Като него?“ Но беше достатъчно разумен да запази тези мисли за себе си.
Прегледът приключи и той отправи първия в живота си „гол“ поздрав към фюрера: „Хайл Хитлер!“ И трябваше да признае, че по някаква перверзна логика това изобщо не го накара да се почувства зле.
Лишени от достойнството си, момчетата получиха разрешение да се облекат отново и докато излизаха от кабинета, дочуха зад гърба си кратката дискусия, която беше проведена в тяхна чест.
— Малко са по-големи от обичайното — отбеляза докторът. — Но си мисля за двама от тях.
— Да — съгласи се сестрата. — Първият и третият.
Трите момчета стояха отвън.
Първият и третият.
— Първият беше ти, Шварц — каза Руди. И сетне се обърна към Олаф Шпигел: — А кой беше третият?
Шпигел направи няколко изчисления. Дали тя имаше предвид третия в редицата? Или третия прегледан? Нямаше значение. Предпочиташе да вярва в онова, което му се искаше.
— Мисля, че това си ти — каза той накрая.
— Глупости, Шпигел. Ти си третият.
В деня след посещението им на улица „Химел“ Руди седна на стъпалото пред къщата с Лизел и й разказа цялата история, от игла до конец. Призна си също какво се беше случило в онзи ден, когато беше изваден от час. Чу се дори и смях по адрес на огромната сестра и израза върху лицето на Юрген Шварц. Но в по-голямата си част това беше тревожна история, особено що се отнася до гласовете в кухнята и падащите като трупове домина.
В продължение на дни Лизел не можа да пропъди една мисъл от главата си.
Това беше прегледът на трите момчета и ако трябваше да бъде честна, ставаше дума по-скоро за Руди.
Тя лежеше в леглото си, тъгуваше по Макс, питаше се къде ли е и се молеше да е жив, но някак си насред всичко това беше и Руди.
Той грееше в мрака, съвършено гол.
Видението беше страховито, особено моментът, когато той махаше ръцете си. Или най-малкото беше смущаващо, но по някаква причина тя не можа да спре да мисли за това.
Наказание
В продоволствените карти на нацистка Германия не се споменаваше нищо за наказание, но всеки трябваше да поеме своя дял от него. За някои това бе смърт в чужда страна по време на война. За други — бедност и вина, когато войната свърши и в Европа бяха направени шест милиона открития18. Мнозина вероятно бяха видели наказанието им да се задава, но малцина го приветстваха. Един от тях беше Ханс Хуберман.
Не е редно да помагаш на евреин на улицата.
Нито да държиш такъв в мазето си.
В началото неговото наказание беше собствената му съвест, която непрестанно му нашепваше, че сам бе прогонил Макс Ванденбург от скривалището му. Лизел често я виждаше да седи до недокоснатата чиния с обяда му или да стои до него на моста над река Ампер. Ханс Хуберман вече не свиреше на акордеона си. Отишъл си беше и среброокият му оптимизъм. Всичко това беше лошо, но нещата нямаше да спрат дотук.
Истинското наказание пристигна една сряда в началото на ноември в пощенската му кутия. На пръв поглед новината беше добра.
— Нацистката партия? — попита Роза. — Мислех си, че не те искат.
— И така си беше.
Татко седна и зачете отново писмото.
Те нямаше да го съдят за държавна измяна заради това, че е помагал на евреи или нещо от сорта. Вместо това някои хора се бяха заели да възнаградят Ханс Хуберман. Как беше възможно това?
— Тук трябва да има и нещо друго.
И наистина имаше.
В петък пристигна известие, което съобщаваше, че Ханс Хуберман ще бъде зачислен в немската армия. Като член на партията от него се очакваше да е щастлив да се включи в общите усилия за спечелване на войната, заключаваше писмото. А ако откажеше, това при всяко положение щеше да има последствия. Лизел току-що се беше върнала от четенето при фрау Холцапфел. Кухнята беше натежала от парите на супата и блуждаещите лица на Ханс и Роза Хуберман. Татко седеше, а мама стоеше права над него, докато супата започна да загаря.