Крадецът на книги

— Боже, не ме изпращай в Русия — каза татко.

— Мамо, супата загаря.

— Какво?

Лизел се завтече и махна тенджерата от котлона.

— Супата — каза тя и след като успя да спаси обяда, се обърна и погледна вторите си родители. Лицата им бяха като призрачни градове. — Татко, какво има?

Той й подаде писмото и ръцете й започнаха да треперят, докато четеше. Думите бяха набити със сила в хартията.

* * * СЪДЪРЖАНИЕТО НА * * *

ВЪОБРАЖЕНИЕТО НА ЛИЗЕЛ МЕМИНГЕР

В очуканата от бомбардировките кухня, някъде близо до

печката, се мержелее самотна уморена пишеща машина.

Тя стои в далечна почти празна стая. Знаците върху

клавишите й са избледнели и един празен лист хартия

стои търпеливо на мястото си. Той потрепва леко от

ветреца, влизащ през прозореца. Кратката почивка за

кафе е почти към края си. Камара папки с височината на

човешки бой стои нехайно до вратата.

От нея би могло да се издига и пушек.

Всъщност Лизел видя тази сцена по-късно, докато пишеше. Тя се замисли колко ли такива писма са разпратени из Германия като наказание за Ханс Хубермановци и Алекс Щайнеровци — за онези, които бяха помагали на безпомощните и бяха отказали да пуснат децата си.

Това беше знак, че германската армия става все по-отчаяна.

Те губеха в Русия.

Градовете им бяха бомбардирани.

Бяха нужни още хора и още начини за набирането им, и в повечето случаи най-неподходящата работа щеше да бъде поверена на възможно най-неподходящите хора.

Докато очите й обхождаха листа, Лизел видя дървената маса през дупките, които буквите бяха пробили в хартията. Думи като задължително и дълг бяха буквално врязани в страницата. Почувства, че й се повдига.

— Какво е това? — попита тя.

— Мислех, че съм те научил да четеш, момичето ми — каза татко тихо. В гласа му нямаше нито гняв, нито сарказъм, а просто прозвуча апатично в унисон с израза на лицето му.

Лизел погледна към мама.

Роза имаше малка цепка под дясното око и около минута по-късно картоненото й лице се разкъса. Не чак цялото до центъра, а от дясната страна. Раздраната ивица се спускаше дъговидно по бузата й и свършваше при брадичката.

* * * ДВАЙСЕТ МИНУТИ ПО-КЪСНО * * *

ЕДНО МОМИЧЕ НА УЛИЦА „ХИМЕЛ“

Тя поглежда нагоре. Говори шепнешком.

„Небето е меко днес, Макс. Облаците са меки и тъжни и…“

Момичето свежда поглед и скръства ръце.

Мисли си за татко, който ще ходи на война,

и сграбчва жакета си от двете страни на тялото.

„И е студено Макс. Толкова е студено…“

Пет дни по-късно, когато отново изучаваше времето, Лизел не получи шанса да види небето.

Барбара Щайнер седеше на стъпалото пред къщата със съвършено вчесана коса. Тя пушеше цигара и трепереше. Погледът на Лизел беше привлечен от Курт, който се появи на вратата и седна до майка си. Когато видя момичето да се спира, той извика:

— Ела, Лизел. Руди всеки момент ще излезе.

След кратка пауза тя продължи да върви към вратата.

Барбара пушеше. Малко късче пепел се поклащаше на края на цигарата й. Курт я взе от ръката й, тръсна я, дръпна си от нея и й я върна.

Когато цигарата изгоря, майката на Руди прокара пръсти през добре вчесаните си коси.

— Нашият татко също заминава — рече Курт.

Отново мълчание.

Група деца ритаха топка близо до магазина на фрау Дилер.

— Когато дойдат и поискат едно от децата ти — обясни Барбара Щайнер, без да се обръща към някого конкретно, — от теб се очаква да кажеш да.

Едно обещание

* * * МАЗЕТО, 9 ЧАСА, СУТРИНТА * * *

Шест часа до сбогуването:

— Аз свирех на акордеона, Лизел. Той беше на друг човек. —

Ханс затвори очи. — Но този акордеон спечели много

аплодисменти.