Той се отдалечи по улица „Химел“, носейки махмурлука си и един костюм.
Алекс Щайнер имаше още четири дни до заминаването си. Той се отби час преди да тръгнат за гарата и пожела на Ханс всичко най-добро. Цялото семейство Щайнер беше дошло. Всички му стиснаха ръката. Барбара го прегърна и го целуна по двете бузи.
— Върни се жив.
— Да, Барбара — отвърна Ханс с пълна увереност. — Разбира се, че ще се върна. — Той дори успя да се засмее. — Това е просто война. А аз вече съм преживял една.
Докато вървяха по улица „Химел“, жената с телената конструкция излезе от съседната къща и застана на тротоара.
— Довиждане фрау Холцапфел. И прощавайте за миналата нощ.
— Довиждане, Ханс, ти пиян Saukerl — отвърна тя, но сетне добави: — И да се върнеш скоро.
— Да, фрау Холцапфел. Благодаря ви.
— Знаеш какво да правиш с благодарностите си — дори се пошегува тя.
От ъгъла фрау Дилер гледаше критично през прозореца на магазина си и Лизел хвана ръката на татко. Тя я държа през цялото време, докато вървяха по улица „Мюнхен“, чак до гара „Банхоф“. Влакът беше вече там.
Те стояха на перона.
Роза го прегърна първа.
Никакви думи.
Главата й беше заровена в гърдите му и после се отдръпна.
Сетне момичето.
— Татко?
Никакъв отговор.
Не отивай, татко. Просто не отивай. Нека да дойдат да те приберат, но не отивай. Моля те, не отивай.
— Татко?
Ханс Хуберман се усмихна на дъщеря си и влакът беше готов да отпътува. Той протегна ръка и нежно задържа лицето й в дланта си.
— Обещавам — каза татко и тръгна към вагона.
Те се взираха един в друг, когато влакът потегли.
Лизел и Роза му помахаха.
Ханс Хуберман ставаше все по-малък и по-малък и ръката му не държеше нищо друго освен празния въздух.
Хората започнаха да се разотиват от перона, докато накрая не остана никой друг освен тях. Само една жена с осанката на гардероб и едно тринайсетгодишно момиче.
През следващите няколко седмици, докато Ханс Хуберман и Алекс Щайнер бяха на ускорените си тренировъчни лагери, улица „Химел“ беше вече друга. Руди не беше същият — той не говореше. Мама не беше същата — тя вече не ругаеше. Лизел също изживяваше нещата посвоему. Тя вече нямаше желание да краде книги, колкото и да се опитваше да се убеди, че това ще я ободри.
Дванайсет дни след заминаването на Алекс Щайнер Руди реши, че не може да продължава повече така. Той изтича през портата и почука на вратата на Лизел.
— Kommst?
— Ja.
Не я беше грижа къде отива или какво е намислил, но нямаше да тръгне без нея. Закрачиха по улица „Химел“, после по „Мюнхен“ и скоро Молкинг остана зад гърба им. Горе-долу след около час Лизел зададе логичния въпрос. До този момент тя само беше наблюдавала решителното лице на Руди, скованите му ръце и стиснатите му юмруци в джобовете.
— Къде отиваме?