Крадецът на книги

* * * КУХНЯТА. 1 ЧАСА СЛЕДОБЕД * * *

Два часа до сбогуването.

— Не отивай, татко, моля те. — Ръката й трепери. — Първо

изгубихме Макс. Сега не мога да изгубя и теб.

В отговор мъжът с махмурлук забива лакът в масата и

закрива дясното си око.

— Ти вече си наполовина жена, Лизел. — Той иска да излее

мъката си, но се овладява. — Нали ще се грижиш за мама?

Момичето кимва едва-едва с глава.

— Да, татко.

Той се отдалечи по улица „Химел“, носейки махмурлука си и един костюм.

Алекс Щайнер имаше още четири дни до заминаването си. Той се отби час преди да тръгнат за гарата и пожела на Ханс всичко най-добро. Цялото семейство Щайнер беше дошло. Всички му стиснаха ръката. Барбара го прегърна и го целуна по двете бузи.

— Върни се жив.

— Да, Барбара — отвърна Ханс с пълна увереност. — Разбира се, че ще се върна. — Той дори успя да се засмее. — Това е просто война. А аз вече съм преживял една.

Докато вървяха по улица „Химел“, жената с телената конструкция излезе от съседната къща и застана на тротоара.

— Довиждане фрау Холцапфел. И прощавайте за миналата нощ.

— Довиждане, Ханс, ти пиян Saukerl — отвърна тя, но сетне добави: — И да се върнеш скоро.

— Да, фрау Холцапфел. Благодаря ви.

— Знаеш какво да правиш с благодарностите си — дори се пошегува тя.

От ъгъла фрау Дилер гледаше критично през прозореца на магазина си и Лизел хвана ръката на татко. Тя я държа през цялото време, докато вървяха по улица „Мюнхен“, чак до гара „Банхоф“. Влакът беше вече там.

Те стояха на перона.

Роза го прегърна първа.

Никакви думи.

Главата й беше заровена в гърдите му и после се отдръпна.

Сетне момичето.

— Татко?

Никакъв отговор.

Не отивай, татко. Просто не отивай. Нека да дойдат да те приберат, но не отивай. Моля те, не отивай.

— Татко?

* * * КУХНЯТА. 3 ЧАСА СЛЕДОБЕД * * *

Никакви часове и минути до сбогуването:

Ханс Хуберман я държи в прегръдките си.

Чуди се какво да каже, трябва да измисли нещо.

Накрая заговаря над рамото й.

— Ще пазиш ли акордеона ми, Лизел.

Реших да не го взимам. — И после се сеща

за нещо, което наистина е важно. —

И ако има още бомбардировки, продължавай

да четеш в скривалището.

Момичето чувства трайния знак

на леко изпъкналите си гърди.

Досегът с долната част на ребрата му е болезнен.

— Да, татко. — Тя се взира в тъканта на костюма му,

който е на милиметър от очите й и заговаря: — Ще ни

изсвириш ли нещо, когато се върнеш у дома?

Ханс Хуберман се усмихна на дъщеря си и влакът беше готов да отпътува. Той протегна ръка и нежно задържа лицето й в дланта си.

— Обещавам — каза татко и тръгна към вагона.

Те се взираха един в друг, когато влакът потегли.

Лизел и Роза му помахаха.

Ханс Хуберман ставаше все по-малък и по-малък и ръката му не държеше нищо друго освен празния въздух.

Хората започнаха да се разотиват от перона, докато накрая не остана никой друг освен тях. Само една жена с осанката на гардероб и едно тринайсетгодишно момиче.

През следващите няколко седмици, докато Ханс Хуберман и Алекс Щайнер бяха на ускорените си тренировъчни лагери, улица „Химел“ беше вече друга. Руди не беше същият — той не говореше. Мама не беше същата — тя вече не ругаеше. Лизел също изживяваше нещата посвоему. Тя вече нямаше желание да краде книги, колкото и да се опитваше да се убеди, че това ще я ободри.

Дванайсет дни след заминаването на Алекс Щайнер Руди реши, че не може да продължава повече така. Той изтича през портата и почука на вратата на Лизел.

— Kommst?

— Ja.

Не я беше грижа къде отива или какво е намислил, но нямаше да тръгне без нея. Закрачиха по улица „Химел“, после по „Мюнхен“ и скоро Молкинг остана зад гърба им. Горе-долу след около час Лизел зададе логичния въпрос. До този момент тя само беше наблюдавала решителното лице на Руди, скованите му ръце и стиснатите му юмруци в джобовете.

— Къде отиваме?