— Не е ли очевидно?
Момичето сви рамене.
— Е, да си кажа право, не съвсем.
— Отивам да го намеря.
— Баща си ли?
— Да. — След кратък размисъл Руди промени намерението си. — Всъщност, не. Мисля вместо това да намеря фюрера.
Ускорени крачки.
— Защо?
Руди изведнъж спря.
— Защото искам да го убия. — Той дори се завъртя на място, обръщайки се към останалата част от света. — Чухте ли това, негодници? — изкрещя момчето. — Аз искам да убия фюрера!
Продължиха да вървят и изминаха още няколко километра. Тогава Лизел си помисли, че е време да се връщат.
— Скоро ще се стъмни, Руди — каза тя.
— И какво от това — отвърна той, без да спира.
— Аз се връщам.
Руди се закова на място и я погледна така, сякаш го предаваше.
— Добре, крадецо на книги. Върви си. Но съм сигурен, че ако в края на този път имаше някоя проклета книга, ти щеше да продължиш. Нали?
Известно време нито един от двамата не заговори, но скоро Лизел се окопити:
— Ти си мислиш, че си единственият, нали Saukerl? — Тя се извърна настрани. — И само ти си изгубил баща си…
— Какво значи пък това?
Лизел беше заета с броене.
Майка й. Брат й. Макс Ванденбург. Ханс Хуберман. Всички си отидоха. И тя никога не бе имала истински баща.
— Това значи, че се прибирам вкъщи — отговори момичето.
Петнайсет минути тя вървя сама и дори когато Руди я настигна, задъхан и потен, и тръгна редом с нея, мина още час, без никой да каже дума. Те вървяха заедно към къщи с набити крака и уморени сърца.
В „Песен в мрака“ имаше една глава, която се казваше „Уморени сърца“. Романтична девойка се беше врекла на млад мъж, но той като че ли беше избягал с най-добрата й приятелка. Лизел бе сигурна, че това беше тринайсета глава. „Сърцето ми е толкова уморено“, беше казало момичето. То седеше в един параклис, пишейки в дневника си.
„Не — мислеше си Лизел, докато вървеше. — Не краката, а сърцето ми е уморено. Едно тринайсетгодишно сърце не трябва да се чувства по този начин.“
Когато наближиха Молкинг и видяха недалеч спортния комплекс „Хуберт“. Лизел най-накрая заговори:
— Помниш ли, когато се състезавахме там, Руди?
— Разбира се. И аз точно за това си мислех — как и двамата паднахме.
— Ти каза, че целият си бил станал в лайна.
— Не, това беше само кал. — Той не можа да сдържи усмивката си. — А целият станах в лайна, когато се обучавах в Хитлеровата младеж. Бъркаш нещата, Saumensch.
— Нищо не бъркам. Само повтарям онова, което ти каза. Онова, което някой казва, и което действително се е случило, обикновено са две различни неща, Руди, особено що се отнася до теб.
Така беше по-добре.
Когато отново вървяха по улица „Мюнхен“, Руди се спря и надникна през прозореца на ателието на баща си. Преди Алекс да замине, двамата с Барбара обсъдиха дали да го затворят в отсъствието му. Решиха, че така ще бъде по-добре, имайки предвид, че работата и без това беше малко, и освен това имаше частична заплаха местните нацисти да посегнат на него. Бизнесът не беше нещо хубаво в очите на партийните агитатори. Заплатата от армията трябваше да стигне.
По закачалките висяха костюми, а манекените бяха застинали и нелепите си пози.
— Мисля, че този те харесва — рече Лизел. Това беше нейният начин да му каже, че е време да продължат.
На улица „Химел“ Роза Хуберман и Барбара Щайнер стояха заедно на тротоара.
— О, боже — рече Лизел. — Изглеждат ли ти разтревожени?
— Изглеждат ми направо бесни.
Когато пристигнаха, имаше много въпроси най-вече от типа „Къде, по дяволите, бяхте вие двамата?“, но гневът бързо отстъпи място на облекчението.
По-настоятелната от двете жени беше Барбара:
— Е, Руди, чакам да ми кажеш къде бяхте?
Лизел отговори вместо него:
— Той беше тръгнал да убива фюрера — обясни момичето и в този момент Руди изглеждаше искрено щастлив.
— Довиждане, Лизел — каза момчето.
Няколко часа по-късно от всекидневната се чу шум, който се опъна като ластик и стигна чак до леглото на Лизел. Тя се събуди и остана неподвижна, мислейки си за духове, татко, нощни крадци и Макс. Чу се звук от отваряне и влачене, последван от неопределена тишина. Тишината винаги беше най-голямото изкушение.
Не мърдай.