Тя си повтори тази мисъл много пъти, но не и достатъчно много.
Краката й смъмриха пода. Усещаше полъх през ръкавите на пижамата си.
Лизел тръгна през тъмния коридор по посока на тишината, която бе заменила шума, към ивицата лунна светлина във всекидневната. Спря се, чувствайки голите си глезени и пръстите на краката си. Огледа се.
Отне й повече време, отколкото очакваше, очите й да свикнат с мрака и когато това стана, нямаше никакво съмнение, че Роза Хуберман седеше на края на леглото с акордеона на съпруга си, привързан към гърдите й. Пръстите й кръжаха над клавишите. Тя не помръдваше. И като че ли даже не дишаше.
Лизел стоеше и гледаше.
Изнизаха се много минути. Желанието на крадеца на книги да чуе поне един тон, беше угнетително, но въпреки това той така и не дойде. Мехът не дишаше. Имаше само лунна светлина като дълъг кичур коса в пердето. И Роза.
Акордеонът оставаше привързан към гърдите й. Когато наведе глава, той потъна в скута й. Лизел гледаше. Тя знаеше, че през следващите няколко дни мама щеше да ходи с отпечатък от акордеона върху тялото си. Момичето също съзнаваше, че сцената, която се бе открила пред нея, съдържаше особена красота, и реши да не хвърля и най-малка сянка върху нея.
Лизел се върна в леглото си и заспа с образа на мама и нямата музика. По-късно, когато се събуди от обичайния си сън и се затътри към коридора, Роза беше все още там, както и акордеонът.
Той я теглеше напред като котва. Тялото й потъваше. Тя изглеждаше като мъртва.
Не е възможно да диша в това положение, мислеше си Лизел, но когато се приближи малко, тя чу познатия звук.
Мама отново хъркаше.
На кого му трябваха мехове, при положение, че има такива бели дробове?
Когато най-накрая Лизел си легна, образът на Роза Хуберман и акордеона отказа да напусне ума й. Очите на крадеца на книги останаха отворени в очакване на задушаващата прегръдка на съня.
Колекционерът
Нито Ханс Хуберман, нито Алекс Щайнер бяха изпратени да се бият. Алекс бе разпределен в една военна болница в покрайнините на Виена. Взимайки предвид шивашкия му опит, той получи работа, която отговаряше на професията му. Всяка седмица пристигаха камари с униформи, чорапи и ризи и Алекс кърпеше, каквото имаше да се изкърпи. Тези дрехи бяха предназначени за страдащите войници в Русия.
Ханс най-напред беше изпратен в Щутгарт и след това в Есен. По ирония на съдбата той бе разпределен в една от най-нежеланите части на родния фронт — LSE.
Задачата на LSE беше да остане над земята по време на въздушните нападения, да гаси пожари, да укрепва стени на сгради и да спасява всеки, който е бил затрупан по време на бомбардировка. Ханс скоро откри, че акронимът има и алтернативна дефиниция. Още на първия му ден мъжете в отряда му обясниха, че съкращението всъщност означава Leichen Sammlereinheit — „събирачи на трупове“.
Когато пристигна, Ханс можеше само да гадае какво бяха сторили тези мъже, че да заслужат такава работа и те на свой ред се чудеха за него. Командирът им, Борис Шипер, го попита направо. Когато Ханс разказа за случая с евреите, къшея хляб и бичуването, кръглоликият сержант се засмя за кратко.
— Имаш късмет, че изобщо си жив — рече той. Очите му бяха също кръгли и той постоянно ги бършеше. Те бяха или уморени, или го смъдяха, или бяха пълни с пушек и прах. — Просто помни, че врагът тук не е пред теб.
Ханс се канеше да зададе очевидния въпрос, когато зад него се чу глас. Негов собственик беше млад мъж със слабо лице и подигравателна усмивка. Райнхолд Зукер.
— В нашия случаи — обясни той — врагът не е оттатък хълма или в някаква конкретна посока, а навсякъде. — Сетне младият мъж продължи да пише писмото си. — Ще видиш.
След няколко хаотични месеца Райнхолд Зукер щеше да бъде мъртъв. Той умря на мястото на Ханс Хуберман.
Войната връхлетя Германия с още по-голяма сила и Ханс скоро научи, че всяка негова смяна започва по един и същи начин. Мъжете се събираха при камиона, за да им бъде казано какво е било ударено през почивката им, какво се очаква да бъде ударено и кой с кого ще работи.
Дори когато нямаше въздушни нападения, имаше предостатъчно работа за вършене. Те влизаха в полуразрушените градове и разчистваха. В камиона пътуваха дванайсет прегърбени мъже, които едновременно се издигаха и пропадаха, следвайки неравностите на пътя.