От самото начало беше ясно, че всеки си има определено място.
Райнхолд Зукер седеше по средата в лявата редица.
Ханс Хуберман беше до самия капак, където винаги беше много по-светло. Той бързо се научи да бъде нащрек за боклуците, които можеха да бъдат изхвърлени от вътрешността на камиона и обръщаше специално внимание на горящите цигарени фасове, които профучаваха покрай него.
В края на ноември той опита първата порция дим на истинско въздушно нападение. По камиона се сипеха отломки, навсякъде тичаха хора и се чуваха викове. Горяха пожари, поразените сгради бяха превърнати в купчини от бетон и тухли. Полегнали конструкции. Димящите бомби стояха като кибритени клечки в земята, изпълвайки белите дробове на града.
Ханс Хуберман беше в група от четирима души, наредени в колона. Сержант Борис Шипер беше най-отпред и ръцете му се губеха в дима. Зад него бяха Кеслер, след това Бруненвег и после Хуберман. Сержантът гасеше огъня, подсигуряван от двамата мъже зад него, които придържаха маркуча, и най-накрая беше Хуберман, който подсигуряваше и тримата.
Една сграда изстена зад него и се наклони.
Падна с лицето напред само на няколко метра от петите му. Усети се миризмата на скорошно излят бетон и сетне ги връхлетя стена от прах.
— Gottverdammt, Хуберман! — Гласът си проби път през пламъците и веднага след това беше последван от трима мъже. Гърлата им бяха пълни с частици пепел. Дори когато заобиколиха зад ъгъла, облакът от рухналата сграда все още ги гонеше. Той беше бял и топъл и пълзеше след тях.
Временно в безопасност, мъжете кашляха и ругаеха. Сержантът отново даде израз на предишните си чувства:
— По дяволите, Хуберман. — Той избърса праха, полепнал по устните му. — Какво за бога беше това?
— Тя просто рухна зад нас.
— Това го видях и сам. Въпросът е колко голяма беше? Трябва да е била поне десет етажа.
— Не, господин сержант, мисля, че беше само два.
— Боже. — Пристъп на кашлица. — Света богородице! — Той остърга сплъстената маса от пот и прах от очите си.
Един от другите мъже избърса лицето си и каза:
— Ще ми се поне веднъж да бъда наблизо, когато ударят някоя кръчма, за бога! Умирам за една бира.
Мъжете облегнаха гърбове на стената и се замислиха.
Те всички усетиха вкуса й и си представиха как гаси огъня в гърлата им и прогонва дима. Това беше хубава мечта, и невъзможна. Всеки от тях знаеше, че ако имаше някаква бира по тези улици, тя най-вероятно щеше да прилича на млечен шейк или овесена каша.
И четиримата мъже бяха покрити със сивкавобяла сплав от прах и мръсотия. Когато се изправиха, за да подновят работата си, от униформите им се виждаха само малки ивици плат.
Сержантът тръгна към Бруненвег и бръсна няколко пъти гърлите му.
— Така е по-добре — рече той. — Беше се понапрашил малко, приятелю. — Когато Бруненвег се засмя, сержантът се обърна към най-новото си попълнение. — Хуберман, този път ти ще бъдеш отпред.
Те гасиха пожарите няколко часа и използваха всякакви аргументи, за да накарат една сграда да стои права. В някои случаи, когато стените бяха повредени, от тях стърчаха парчета като лакти. И тук беше силата на Ханс Хуберман. Беше му почти забавно да намери някоя тлееща греда или разнебитена бетонна плоча, с която да подпре тези лакти, за да им даде на какво да стъпят.
Ръцете му бяха набити с трески, а зъбите му бяха плътно покрити с утайка от прах. По устните му беше полепнала влажна каша, която постепенно се втвърдяваше и нямаше нито джоб, нито конец, нито скрита гънка от униформата, която да не е набита със слой мръсотия от заредения въздух при падането на сградите. Най-лошата част от работата им бяха хората.
От време на време виждаха по улиците да броди някой човек, крещейки настойчиво нечие име.
Понякога то беше Волфганг.
— Виждали ли сте моя Волфганг?
Отпечатъците от ръцете им оставаха по куртката му.
— Стефани!
— Ханси!
— Густел! Густел Щобой!
Когато прахът се разсееше, призивните викове тръгваха по разнебитените улици и понякога завършваха с прашна прегръдка или с печален вой на колене. Те се трупаха час по час, подобни на сладко-горчиви мечти, които чакаха да се сбъднат.