Опасностите се сливаха в едно. Прах, дим и поривисти пламъци. Ранени хора. Също като другите в отряда, Ханс трябваше да усъвършенства изкуството да забравя.
— Как си, Хуберман? — попита го веднъж сержантът. На рамото му играеше пламък.
Ханс кимна смутено и на двамата.
По средата на една от смените им възрастен мъж вървеше безпомощно, залитайки, по улиците. Когато приключи с укрепването на една сграда, Ханс се обърна и го видя зад гърба си, очаквайки спокойно реда си. През лицето му минаваше кървава диря, която се спускаше надолу към гърлото и шията му. Той носеше бяла риза с тъмночервена яка и държеше крака си, сякаш не беше негов.
— Можеш ли да ме подпреш и мен сега, млади човече? — каза старецът.
Ханс го взе на ръце и го отдалечи от облака прах.
Ханс забеляза какво се е случило, едва когато го остави върху ивица трева, покрита с бетонен прах.
— Какво има? — попита един от другите мъже.
Ханс можа само да посочи.
— О! — Една ръка го дръпна, подканяйки го да продължи. — Свиквай с това, Хуберман.
До края на смяната той се отдаде изцяло на задълженията си, опитвайки се да не обръща внимание на далечните отекващи гласове, които зовяха близките си.
Два часа по-късно Ханс излезе на бегом от една сграда заедно със сержанта и другите двама мъже. Не гледаше в земята и се спъна в нещо. Разбра какво е, едва когато се изправи и видя разтревожените погледи на другарите си.
Трупът беше паднал по очи.
Лежеше в дебел слой от пепел и прах и притискаше ушите си.
Това беше момче.
Може би на единайсет или дванайсет години.
Малко по-нататък по улицата срещнаха жена, която викаше името Рудолф. Когато зърна четиримата мъже, тя тръгна към тях през мъглата. Тялото й беше крехко и прегърбено от тревога.
— Виждали ли сте моето момче?
— На колко години е? — попита сержантът.
— На дванайсет.
О, боже! О, господи боже!
Те всички си го мислеха, но сержантът не намери сърце да я упъти към мястото.
Когато майката понечи да мине покрай тях, Борис Шипер я задържа.
— Ние тъкмо идваме от тази улица — увери я той. — Няма да го намерите там.
Прегърбената жена се вкопчи в надеждата и продължи да подтичва, викайки името на сина си през рамо:
— Руди!
Ханс Хуберман се замисли тогава за един друг Руди. Онзи от улица „Химел“. Моля те, каза си той, поглеждайки към небето, което не можеше да види, спаси Руди! И разбира се, мислите му след това полетяха към Лизел, Роза, семейство Щайнер и Макс.
Когато отстъпиха смяната на другата група. Ханс Хуберман се отпусна на земята и легна по гръб.
— Как е там долу? — попита някой.
Белите дробове на татко бяха пълни с небе.
Няколко часа по-късно, след като се беше измил, ял и повръщал, той се опита да напише подробно писмо до вкъщи. Чувстваше, обаче, ръцете си като чужди и това го принуди да бъде кратък. Ако намереше сили, когато се върнеше, и ако изобщо се върнеше, щеше да им разкаже останалото с думи.
На моите скъпи Роза и Лизел, започна той.
Минаха много минути, докато напише тези шест думи.
Онези, които ядоха хляб
Молкинг преживя една дълга и паметна година и тя най-накрая вървеше към края си.
Лизел прекара последните няколко месеца на 1942 г., погълната от мисли над онова, което тя наричаше „тримата безнадеждни мъже“. Тя се питаше къде ли са те и какво ли правят.
Един следобед Лизел извади акордеона от калъфа му и го лъсна с парцал. И точно преди да го прибере, тя направи онова, за което мама не намери смелост. Момичето сложи пръст върху един от клавишите и леко опъна мяха. Роза се оказа права. Произведеният звук само накара стаята да изглежда още по-празна.
Когато се видя с Руди, тя го попита дали има някакви новини от баща му. Понякога той й разказваше с подробности за някое от писмата на Алекс Щайнер. За сравнение единственото писмо, което нейният баща им беше изпратил, беше донякъде разочароващо.
Онова, което се случваше с Макс, беше изцяло продукт на въображението й.